Уроците на гражданската война
„АНАРХИСТИЧЕСКА ДИКТАТУРА“ или КОЛАБОРАЦИЯ И ДЕМОКРАЦИЯ
Дилемата „анархистическа диктатура“ или колаборация и демокрация съществува само за онези „отговорни анархисти“ от ФАИ и Се Не Те, които интерпретират погрешно своите функции на делегати, присвоявайки си ролята на ръководители на народното движение. Тук няма да обсъждаме чистотата на техните идеи и техния кураж като хора и дългогодишни членове на испанското революционно движение, но като „вождове“ (не в смисъла, в който Дурути и Аскасо водеха бойците) и като ръководители, които със своята мъдрост „напътстваха масите“! Те страдаха от амбицията и претенциите да командват, страхувайки се от стихията на неконтролируемите маси, от отдалечаване от техните аспирации и от месиански чувства, според които цялата мъдрост и инициатива идват отгоре, а масите само трябва да изпълняват, без да разискват заповедите на тези свръхчовеци. Сантиян например иска да ни накара да повярваме, че Комитетът на антифашистките милиции (една група, съставена от представители на всички политически партии, на У Хе Те (синдикат близък до социалистическата партия) и Се Не Те, в който Комитет последната имаше болшинство) беше въвел революционен ред в тила, извършил организирането на въоръжените милиции и обучението на специалистите, създал икономическата организация на хранителната индустрия и производството на облекла и обувки, организирал охраната на реда и т. н., и т. н. “Комитетът на милициите – пише той – беше всичко: трансформиране на мирната индустрия във военна, пропагандата, отношенията с правителството в Мадрид, помощта за всички центрове на борбата, (…), експлоатацията на всички свободни земи, хигиената, бреговата и граничната охрана, хиляди най-различни задачи“ и така нататък, за да напише:
“Трябваше да го подсилим и подкрепим, за да изпълни своята мисия най-пълноценно, тъй като спасението зависеше от неговата сила.“
Не е за учудване, че с подобен манталитет, с какъвто политиците се налагаха над трудовите маси, вождовете на Се Не Те-ФАИ продължаваха да участват в институциите на държавата, засилвайки я. Бяха ли напълно слепи, за да не забележат революционната мощ на трудовия народ?
“Или Свободен комунизъм, което означава анархистическа диктатура, или демокрация, което значи колаборация“, беше начинът, по който Гарсия Оливер и „най-отговорните деятели“ интерпретираха „основния въпрос в момента“.
Ние ще бъдем по-смели от Пейрац, който пише:
“Ние няма да изследваме точността на това мнение.“
Никой от чуждестранните анархисти, които критикуваха линията, следвана от Се Не Те-ФАИ, никога не е твърдял, че испанските революционери трябва да наложат със сила Социалната революция на населението. Приемайки, че времената не бяха узрели за една толкова голяма социална трансформация, ние задаваме въпроса: беше ли сътрудничеството с политическите партии единствената алтернатива след като всеки път, когато тези партии имаха властта, преследваха Се Не Те-ФАИ? Ако случаят беше такъв, тогава защо Се Не Те-ФАИ никога не приемаха сътрудничеството с тях в предишните битки, когато вероятността да установят Свободния комунизъм беше много по-малка, отколкото на 19 юли? Вече чуваме отговора:
“Защото, този път Испания се бореше срещу интернационалния фашизъм и ние трябваше да спечелим войната, преди да установим Социалната революция. А за да спечелим войната, трябваше да си сътрудничим с всички опозиционни партии, които са против Франко.“
Тази теза според нас, съдържа две фундаментални грешки, признати в последствие от повечето вождове на Се Не Те-ФАИ – грешки, за които няма извинение, защото те не са грешки в оценката на съотношението на силите, а пълно изоставяне на принципите на Се Не Те. Първата е, че въоръжената борба против фашизма или срещу всяка друга форма на реакцията може да бъде водена с по-голям успех при съхраняване на държавната система, подчинявайки всичко останало на победата, включително и трансформацията на икономическата и социална структура на страната. Втората е, че е възможно честното и искрено сътрудничество с политическите партии – тоест с техните политически лидери – в един период, в който реалното управление е в ръцете на двете работнически организации, а политиците са изхвърлени зад борда от събитията.
Например още от началото беше повече от ясно, че сталинистите, които бяха тогава една нищожна по численост партия в Испания (и които не съществуваха в Каталуня), ще използват примирието, предложено им чрез сътрудничеството, за да се инфилтрират в редовете на социалистическата партия, благодарение на политическите си съюзи и играейки си със страха на политиците да изгубят своята хегемония, вследствие заплахата, която представляваше неизбежната Социална революция. В името на тази цел, сталинистите изоставиха от самото начало всякакви революционни искания и се обявиха за „защитници на демокрацията“.
Трябва да напомним, че главната грешка беше извършена още в първите дни на борбата, когато един зле въоръжен народ спря грижливо подготвяната военна операция, водена от една добре въоръжена и обучена армия, на която никой, включително „отговорните членове“ на Се Не Те, не смееше да помисли, че е възможно да се окаже съпротива. Същите тези въстанали работници доказаха своята решимост, тръгвайки като доброволци, за да формират въоръжените си колони, готови да освободят и другите окупирани зони. Цялата инициатива – ние го казахме и няма да се уморим да го повтаряме – беше в ръцете на работниците. Политиците бяха като генерали без армия, изгубени в океана от празнословия. Дори с най-големи усилия на въображението, не бихме могли да мислим, че сътрудничеството с тях би подпомогнало съпротивата срещу Франко. Напротив, беше повече от ясно, че колаборационизмът с политическите партии означаваше възстановяване на държавните институции и предаване на инициативата от въоръжените работници в ръцете на едно централизирано тяло с изпълнителна власт. С отнемането на инициативата от работниците отговорността за воденето на борбата и нейните цели минаваше в ръцете на една властваща йерархия, което неизбежно водеше след себе си до отрицателно въздействие върху морала на революционните бойци. Лозунгът на ръководството на Се Не Те-ФАИ: „Първо войната, после Революцията“ беше най-голямата грешка, която можеше да бъде извършена, и тя беше експлоатирана максимално от политиците в тяхна полза. Сантиян си даде отлично сметка, но с голямо закъснение, за колосалната грешка:
“Ние знаехме, че не беше възможно Революцията да триумфира, ако не спечелехме войната и ние пожертвахме всичко за войната. Ние пожертвахме Революцията, без да забележим, че тази жертва влече със себе си и целите на войната.“ (N.B.: Вместо подобни усуквания, трябваше да се каже ясно: не беше възможно Революцията да триумфира, ако не спечелехме войната, но войната не можеше да се спечели без триумфа на Социалната революция!)
„Социална революция или демокрация“, „Анархистическа диктатура или демократично управление“ – това е единствената алтернатива за революционери, които бяха изгубили вярата си в народа и в справедливостта на фундаменталните принципи на Се Не Те-ФАИ. Подобни алтернативи са абсолютно противни на най-елементарните принципи на анархизма и на революционния синдикализъм. Първо, една „анархистическа диктатура“ е абсолютно терминологическо противоречие и безсмислица, каквато е „диктатурата на пролетариата“, защото в момента, в който анархистите налагат със сила своите социални идеи на народа, те престават да бъдат анархисти. Ние считаме, че всички мъже и жени трябва да бъдат свободни, да изживеят в свобода собствения си живот. Да ги задължаваш да бъдат свободни против волята им не е само противоречие, но е и равносилно на принуда, подобно на тази, която властниците употребяват, за да удържат народа в подчинение. Защото едно анархистическо общество никога не може да бъде наложено със сила. Оръжието в ръцете на Се Не Те-ФАИ не може да бъде използвано за налагане на свободния комунизъм в цяла Каталуня и още по-малко в останалата част на Испания, където анархистите бяха малцинство в работническите организации. Налагането му по такъв начин би било катастрофа, не само поради ефекта върху борбата срещу въоръжените сили на реакцията, представени от Франко, но и защото в този случай Революцията щеше да бъде задушена още в зародиш.
Силата на въоръжените работници може да бъде използвана само в защита на Революцията и на свободите, завоювани от бойците чрез техните жертви. Ние не твърдим, нито за момент, че всички социални Революции по необходимост са анархистически, но каквато и да бъде формата, която ще приеме една Революция против властта, ролята на анархистите е ясна: да подбуждат народа да премахне капиталистическата собственост и институциите, чрез които собствениците упражняват своята власт посредством експлоатацията на мнозинството от едно малцинство.
Тръгвайки от тези най-общи принципи, относно ролята на анархистите в Революцията, ще се опитаме да изследваме приложението им в Испанската гражданска война.
Преди всичко, трябва да признаем, че въстанието не беше акт на народа, а на група генерали с моралната помощ на няколко реакционни политици и с финансовата помощ на испанските индустриалци и земевладелци и на Църквата. Техният бунт беше насочен против революционните работнически организации, а също и срещу правителството, от чиито ръце те искаха да изтръгнат целия държавен апарат, действайки за своя сметка с най-голяма непримиримост. Да се каже, че властта на Народния фронт беше слаба, не означава да критикуваме либералния или прогресивен дух на хората, които я упражняваха: трябва да изключим идеята, че те бяха толкова безчовечни, колкото генералите и техните съюзници. Тя беше слаба, защото в Испания съществуваше обществено мнение, враждебно и скептично настроено към възможностите на всякакви правителства да намерят решение на икономическите проблеми на страната и защото съществуваше също така една армия, чиято вярност към правителството беше повече от съмнителна.
Военният пуч избухна на 17 юли. Незабавната реакция на правителството беше да извърши промени в състава си с цел да постигне съгласие с генералите. Ако те се съмняваха в своите възможности да заграбят властта, последните биха приели такава възможност. Отказвайки, те разкриха скритите зад държавния преврат сили. Пред правителството имаше два пътя: да демобилизира въоръжените сили (което би дало на офицерите и войниците, които не симпатизираха на Франко, легалната и морална възможност да дезертират и дори, в някои случаи да разоръжат водачите на военния метеж) или да въоръжи народа. Никой от двата пътя не беше следван, с което правителството показа липсата на решителност срещу пучистите и абсолютното недоверие към въоръжения народ (под това разбираме страха му да изгуби контрола си върху него). Народът беше този, който изтръгна от ръцете на правителството инициативата за съпротива, успявайки за няколко дни да осуети намеренията на генералите. В същото време, в резултат на тази бърза реакция, правителствата в Мадрид и Барселона престанаха да съществуват де юре и де факто.
Въоръженият народ – това бяха работниците, тоест производителите. Естествен резултат от поражението на пучистите и на правителствените власти беше това, че въоръжените работници видяха своето положение под нов ъгъл: не като зависими и роби, а като освободени от тиранията на началствата хора, имащи всичките средства за производство в ръцете си. Без колебание, те започнаха да реорганизират икономическия живот на страната с по-голяма или с по-малка интензивност и успех, според идейната и техническата подготовка и революционната инициатива в различните региони.
Тези въпроси ще разгледаме нашироко и в детайли по-късно. Но няма да можем да развием по-ясно нашия сюжет, преди читателят да е разбрал отношенията между Се Не Те и ФАИ. Се Не Те беше организация на работниците революционери, които имаха за цел да обединят масите на всички експлоатирани в борбата за по-добри икономически условия на труда, както и за разрушаването на капитала и властта. Нейната цел беше свободният комунизъм, а средството – прякото действие, независимо от никоя политическа партия. Като масово движение (това не беше само формулировка, защото Се Не Те имаше през юли 1936 г. над един милион членове, които през 1938 г. достигнаха над два милиона и половина), не трябва да ни учудва, че Се Не Те приемаше в редиците си елементи, които подкрепяха нейната решителна и безкомпромисна защита на работническите искания, без да бъдат непременно съгласни с нейните крайни цели, и които разчитаха на политическите партии за прилагане и узаконяване на социалните реформи. С други думи, ако всички анархисти от ФАИ бяха членове на Се Не Те, не всички членове на Се Не Те бяха анархисти. От тук следва, че за да преценим какви бяха възможностите за една анархистическа социална революция в Испания и дори само в Каталуня през 1936 година, базирайки се изключително върху броя, следва да признаем, че числената сила на Се Не Те не отразяваше само анархистическото влияние. И това независимо от факта, че половината от испанските работници бяха в редовете на У Хе Те, контролиран от социалистическата партия (с изключение на Каталуня, където работниците от Се Не Те имаха далеч превъзхождащо мнозинство).
Беше обаче повече от ясно, че дори ако анархистическата социална революция не беше приемлива за всички, работниците показваха своята решимост да осъществят в общи рамки една широка и дълбока социална революция, която в крайна сметка щеше да доведе до едно общество, основано върху принципите на анархокомунизма. В тази ситуация ролята на анархистите според нас беше да поддържат, да вдъхновяват и да насърчават развитието на социалната революция и да попречат на всякакви опити на буржоазната държава да се реорганизира и да търси всевъзможни начини да възстанови своите инструменти – държавният апарат и всички негови репресивни и паразитни институции.
Властта на правителството се крепи върху три основни постулата: то командва въоръжените сили; контролира пряко или косвено медиите (преса, радио, телефони и т. н.), както и националната икономика. През наситените със събития юлски дни в неокупираната зона на Испания то не командваше армията, не контролираше средствата за информация, а икономиката на страната беше в ръцете на работниците, с изключение на финансовите резерви, които правителството контролираше поне юридически. Вече споменахме за златния резерв. Колкото повече изучаваме историята на Испанската гражданска война, толкова повече оставаме потресени от колосалната грешка, допусната от работническите организации, които не сложиха ръка върху този златен резерв още през първите дни, когато бяха толкова силни, колкото слабо беше правителството.
(Имахме ли основание да твърдим, че ако желаем успеха на социалната Революция, е необходимо да премахнем всякакви останки на капитализма и властта на буржоазията? Ако приемехме това, би било най-голяма наивност да оставим стотиците тонове злато в ръцете на едно правителство и на една господстваща класа, които биха били напълно безсилни без тях. Това, че имахме възможността да вземем златото и не предприехме никакви действия не е просто грешка. Можем ли да твърдим, че работниците в Испания бяха в състояние да извършат тази експроприация? Хозе Пейрац в първия том на „Се Не Те и Революцията“ посвещава четири страници на златния резерв, но не, за да каже какво е направила Се Не Те по този въпрос, а за да се оправдава, че правителството на Кабалеро изпратило без съгласието на всички 500 тона злато на… сталинска Русия! Сантиян дава допълнителни сведения в своята „Защо изгубихме войната?“, когато говори по повод отказа на Мадрид да даде на Каталуня средства от своите фондове: „Трябваше ли нашата война да бъде първата изгубена война поради недостиг на оръжие, когато имаше какво да закупим с националното съкровище? В същото време врагът, след катастрофата в Талавера, напредваше застрашително към Мадрид. Беше изготвен план да вземем това, което ни принадлежи. Съкровището на Испанската банка не можеше да бъде оставено в ръцете на едно правителство, което пропусна всички шансове и беше на път да изгуби войната. И ние ли щяхме да се провалим във въоръжаването? Бяхме сигурни, че няма да се провалим в осигуряването на суровини и машини за нашата военна индустрия, за да можем да произвеждаме собствено оръжие. Заедно с нашите обсъждахме идеята да пренесем в Каталуня поне част от златото на Испанската банка. Знаехме предварително, че трябва да употребим сила и разположихме 3000 доверени наши хора близо до Мадрид. Всички подробности по транспорта със специални влакове бяха предвидени. Ако този план беше добре изпълнен, неговата бързина би ни позволила, преди правителството да вземе мерки, да прехвърлим част от испанското злато към Каталуня, което щеше да бъде най-добрата гаранция за една нова военна офанзива. В момента на действието обаче никой от авторите на плана не пожела да поеме отговорността за един жест, който щеше да има най-сериозни исторически последици. Планът беше съобщен на националния Комитет на Се Не Те и на най-известните другари. Приятелите ни бяха смразени от ужас. Основният аргумент, с който те се противопоставяха, беше, че това ще увеличи враждебността срещу Каталуня. Какво можеше да се направи? Не можехме да се бием срещу собствената си организация и трябваше да изоставим плана. Няколко седмици по-късно златото потегли от Мадрид, но не към Каталуня, а към Москва: повече от 500 тона!…“
Изглежда не съществува и най-малкото опровержение на казаното от Сантиян, което, ако е вярно, свидетелства не толкова за предпазливостта, колкото за липсата на предвидливост на ръководителите на Се Не Те.
Трябва да отложим засега този въпрос, докато по-нови документи и информации не потвърдят или отхвърлят нашите заключения.)
(следва)
