ИДВАЩИЯТ БУНТ
Благоприличието задължава урбанистите да не говорят повече за „града“, който разрушиха, а за „градски площи“. Затова не трябва да говорят повече и за „селото“, което вече не съществува. На тяхно място има един пейзаж, който се излага пред стресираните и изкоренени тълпи, едно минало, което може да бъде поставено на сцената сега, когато селяните са редуцирани до няколко процента. Това е един маркетинг, който са разположили върху една „територия“, където всичко трябва да бъде остойностено или превърнато в наследство. Това е същата вледеняваща празнота, разпростряна чак до най-отдалечените кътчета.
Мегаполисът е едновременната смърт на града и на селото – той е кръстопътят, където се съсредоточават всички средни класи, в тази среда на средната класа, която се изтегля безкрайно след масовото напускане на селяните, следващи свръхурбанизацията. Световното „остъкляване“ на територията ни изумява с цинизма на съвременната архитектура. Едно училище, една болница или „медиатека“ са толкова варианти на една и съща тема: прозрачност, неутралност, униформеност. Масивни и флуидни сгради се издигат, без да има нужда да се знае какво и кого ще подслонят и кои биха могли да „работят“ в тях или където и да е другаде. На въпроса: какво да се прави с кулите с бюра, „израсли“ в Дефанс край Париж, с Търговския център Part Dieu в Лион или с третия по големина бизнес район на Франция Euralille в Лил? – е трудно да се отговори. Може би изразът „пламтящо нов“ концентрира в себе си цялата им утрешна съдба. Или отговорът се съдържа във впечатленията, които ни е оставил един шотландски турист, свидетел на събитията през кървавата майска седмица на 1871 г., когато загиващите комунари изгарят заетия от тях дом на властта над Париж (Hotel de Ville), който преди това са превърнали в седалище на избрания от парижани съвет на Комуната. Ето какво е записал шотландецът за изключителната и величествена гледка на обхванатата от пламъците власт: „никога не бях си представял нещо по-красиво и величествено; това е великолепно. Хората на Комуната са страшни негодяи и аз не съм съгласен с тях; но какви артисти само! И те нямаха съзнание за красотата на своята работа! Аз съм виждал развалините на Амалфи (един от най-красивите курорти в италианската „Ривиера“ на 35 километра югоизточно от Неапол), видях ги окъпани от лазурните вълни на Средиземно море; видях руините на кулите Тунг-хур в Пенджаб; Рим и още толкова други красоти: но нищо не може да бъде сравнено с това, което се разкри пред очите ми тази вечер“.
Разбира се, в мрежата на мегаполиса са останали някои фрагменти от града и няколко остатъка от селото. Но жизнеността се е настанила в неговите квартали, в местата за заточение (предградията или на френски „банлийо“, където властта е изпращала осъдените „баняри“ да изтърпят наказанията си). Парадоксът е в това, че очевидно най-необитаемите места си остават единствените, където все още, с всички уговорки, може да се живее нормално. Една стара изоставена барака винаги ще прилича на по-населена с живи същества, отколкото всички тези скъпи апартаменти, където можеш само да си поставиш мебелите и подобриш украсата в очакване на следващата смяна на жилището. Бидонвилите в много мегаполиси са последните оживени и годни за живот места и няма нищо чудно в това, че са и местата с най-голяма смъртност. Те са опаката страна на електронния декор на световния метрополис. Градовете – общи спални в северното „банлийо“ на Париж, изоставени от една дребна буржоазия, тръгнала на лов за „павилиони“ (индивидуални къщи с градинки), – са съживени от масовата безработица. Те излъчват по-интензивен живот и духовност, отколкото Латинския квартал. Както чрез словото, така и с… огъня.
Пожарите от ноември 2005 г. не са родени от това, че експроприаторите са отнели всичко на подпалвачите, както ни обясняват и критикуват, а напротив – от пълното владеене на една територия. Тук могат да се изгарят коли, защото досадата е станала убийствена, но за да се разпространява бунтът повече от месец и да се поддържат трайно неуспехите на полицията, трябва да знаеш да се организираш, да разчиташ на съучастието на „банярите“, да познаваш отлично терена, да споделяш общия език и да имаш общ враг. Слуховете не могат да се подслушват.
Мегаполисът е терен на един непрекъснат конфликт с ниска интензивност, в който завземането на Басора, на Могадишо или на Наплуза само отбелязват кулминационните му точки. За военните градът дълго е бил място, което е трябвало да се избягва или обсажда; мегаполисът е напълно сравним с войната. Въоръженият конфликт е само момент от постоянната смяна на нейните формите. Битките, водени от великите сили, приличат на полицейска операция, която жандармите трябва да започват всеки път отново в „черните дупки“ на мегаполисите: „било в Буркина Фасо, в южен Бронкс, в Камазаки, в Чапас или в Курньов“. Тяхната „намеса“ не цели толкова победата или възстановяването на „реда и мира“, колкото „сигурността“, която винаги се оказва застрашена. Войната вече не може да се изолира във времето, а се фрагментира на поредица от военни и полицейски микрооперации за осигуряване на „сигурността“.
Полицията и армията се приспособяват едновременно, стъпка по стъпка. Един криминалист иска жандармерията да се организира в малки подвижни единици от професионалисти. Военната институция, люлка на дисциплинарните методи, поставя под въпрос и на преразглеждане своята йерархическа организация. Един офицер от НАТО прилага в своя батальон от гренадири “един метод на всеобщо участие, който включва всеки в анализа, подготовката, изпълнението и оценката на всяка акция. Плановете се разискват и обсъждат повторно в течение на дни и по време на маневрите, съобразно последните получени разузнавателни данни… Нищо не може да увеличи повече съгласуването и мотивацията на бойците, отколкото един съвместно изработен план.“
Въоръжените сили не само се адаптират към мегаполиса, те го и фасонират. Така израелските войници по време на битката за Наплуза се превърнаха в архитекти и инженери. Принудени от палестинската „интифада“ да изоставят твърде опасните улици, те се научиха да напредват вертикално и хоризонтално вътре в сградите, пробивайки стените и таваните, за да се придвижват в тях. Един израелски офицер, дипломиран философ, обяснява: “Врагът интерпретира пространството класически, традиционно, но аз се отказвам да следвам неговата интерпретация и да попадна в капаните му… Аз искам да го изненадам! Ето основата на войната. Аз трябва да я спечеля… Затова аз избрах методологията на преминаване през стените… Като червей, който напредва, изяждайки това, което намира по пътя си.“ Градският терен е нещо повече от военен театър, той е и средство. Това напомня писаното от Огюст Бланки за въстанието. Той препоръчвал на бъдещите парижки въстаници да завземат къщите по протежение на барикадираните улици, за да укрепват позициите си, да пробиват стените, за да се свързват помежду си, да събарят стълбите на първия етаж и да пробиват таваните, за да се защитят от евентуални атаки, да изкъртват вратите, за да барикадират с тях прозорците и от всеки етаж да правят гнездо за обстрел.
Мегаполисът не е само една урбанизирана грамада – един окончателен сблъсък с града и селото. Той е също толкова прилив от същества и неща. Поток, който протича през цяла мрежа от оптични влакна, линии на свръхбързи влакове, сателити, видеокамери за следене, за да не спрат да тичат обитателите му към… собствената си гибел. Поток, който желае да увлече всичко в своята безнадеждна подвижност, която мобилизира всеки. Поток, в който ни връхлитат ежеминутно противоречива информация и множество враждебни сили. Където не ни остава друго, освен да тичаме. Където става трудно да дочакаме дори следващото метро.
Умножаването на средствата за комуникация и транспорт ни изтръгва непрекъснато от “тук и сега!“ чрез изкушението да бъдем винаги другаде. Да вземем влака със скорост над 300 км/ч или регионалното метро в Парижката област с неговите безшумни 120 км/ч, за да бъдем вече там. Тази мобилност ускорява нашето изкореняване, изолация и изселване. Тя би била непоносима за някои, ако не беше мобилността на интериора, на нашето портативно частно пространство. Частният мехур не се спуква, той започва да плава. Това не е краят на фазата на какавидата, а просто стадият на движещите се какавиди. Градските центрове ни се предлагат не като идентични места, а като оригинални предложения на различни среди, в които еволюираме, избирайки едни и изоставяйки други, на някакво произволно екзистенциално пазаруване между барове в различен стил, хора, дизайни или плейлисти един iPod 5-то поколение, който не е вече MP3 плейър, а „портативен медиен център“. „С моя МР3 плейър, аз съм господар в моя свят“. За да се оцелее в тази еднообразна среда, единственият изход е едно непрекъснато преустройство на вътрешния ни свят, както едно дете реконструира навсякъде една и съща колибка. Както Робинзон възпроизвежда своя бакалски свят върху пустия остров, с тази разлика, че нашият обезлюден остров е самата цивилизация и че ние сме милиарди, които непрекъснато корабокрушират в нея.
Точно затова мегаполисът със своята луксозна архитектура е една от най-уязвимите човешки формации, съществували някога. Гъвкав, фин, но уязвим. Едно брутално затваряне на границите заради някаква нестихваща епидемия, някакъв недостиг при снабдяването с храни, едно организирано блокиране на комуникационните трасета и целият декор ще се сгромоляса. Той дори не ще успее да маскира кървавите сцени, които се разиграват ежечасно. Този свят се развива толкова бързо, защото сякаш иска да избяга от все повече приближаващия крах.
Неговата мрежеста структура, цялата му технологична инфраструктура от възли и връзки, неговата децентрализирана архитектура искат да защитят мегаполиса от неизбежните аварии и нарушения на функционирането. Интернет трябва да се съпротивлява срещу ядрена атака. Постоянният контрол над информационните потоци, над хората и стоките трябва да осигури подвижността в мегаполиса, да гарантира, че никога няма да липсва и едно пале в склада за стоки, че винаги откраднатата в търговията банкнота ще бъде намерена, както и терористът в самолета, с един чип за радиочестотна идентификация, един биометричен паспорт или ДНК-файл.
Въпреки всичко мегаполисът произвежда и средствата за собственото си разрушение. Един американски експерт по сигурността обяснява неуспеха в Ирак чрез капацитета на въстаниците да се възползват от новите средства за комуникация. Със своята инвазия САЩ внесоха не само демокрацията, но и кибернетичните мрежи. Те донесоха със себе си едно от оръжията за собственото си поражение. Увеличеният брой на мобилните телефони и точките на достъп до интернет предоставиха неочаквани средства за организирането на въстаниците и затрудниха атаките срещу тях.
Всяка мрежа има слаби точки и възли, чието увреждане води до спиране на циркулацията и имплозия на цялата картина. Последната голяма авария на електроснабдяването в Европа го показа: една-единствена злополука по една от линиите за високо напрежение се оказа достатъчна, за да потъне в мрак половината континент. Първият жест, за да изригне нещо в мегаполиса и да отвори други възможности, които да спрат неговото перпетуум мобиле. Това разбраха тайландските бунтовници, които вдигнаха във въздуха електрическите релета. Това разбраха и от движението против закона за „първо назначаване“ (CPE) през 2006 във Франция, които блокираха университетите, за да се опитат в последствие да блокират и икономиката. Това разбраха и стачкуващите американски докери през октомври 2002 г. за запазване на тристата работни места за колегите си, застрашени от уволнение. Тогава те блокираха в продължение на десет дни главните пристанища на Западното крайбрежие. Американската икономика е толкова зависима от идващите от Азия потоци от стоки, че цената на блокадата надхвърли един милиард евро на ден. Десет хиляди стачкуващи могат да разклатят най-голямата икономическа сила на света. Според някои експерти, ако стачното движение беше продължило още месец, щяхме да станем свидетели на нова рецесия в САЩ и на един от най-големите икономически кошмари за Югоизточна Азия.
НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ
(Следва)
Остави коментар