Кропоткин за свободата
Откъс от „Комунизъм и анархия“ – 1913 г.
Човек, комуто се е наложило да си рече „отказвам се от някакво удоволствие, за да избегна наказание“, е несвободен човек.
Затова ние, анархистите, твърдим, че човечеството може и е длъжно да се освободи от страха от наказание и че това е постижимо и може да се уреди на анархически начала, при които ще изчезне страхът от наказание и дори от порицание. Това е нашият идеал, към него се стремим.
Ние прекрасно си даваме сметка, че човек не е в състояние и не бива да се освобождава нито от навика да си държи на думата, нито от привързаността си към други човешки същества, която се проявява като нежелание да причинява болка и огорчения на тези, които обича или държи да не разочарова. В този смисъл човек никога няма да бъде свободен. „Абсолютният“ индивидуализъм, за който толкова се говори напоследък, особено след Ницше, е нелеп и невъзможен.
Даже Робинзон не е бил абсолютно свободен в този смисъл, макар и напълно сам на своя остров. Щом е започнал да прави лодка, да обработва градина, да се запасява с храна, значи вече е бил овладян от своите занимания, от своя труд. Ако се е събуждал в мързеливо настроение и желание да остане в пещерата си, след минутно колебание той пак е ставал и е тръгвал да продължава и довършва започнатото. А от мига, в който се сдобива с куче за другар и няколко кози, а особено след като среща Петкан, той вече не е бил свободен в този смисъл, който често се има предвид в разгара на спор и понякога на публични събрания.
Робинзон вече е имал задължения, вече е бил принуден да се грижи и съобразява с интересите на други, престанал е да бъде „пълен индивидуалист“ – такъв понякога ни дават за образец в споровете за анархията.
От мига, в който един мъж обича жена и имат деца, без значение кой ги възпитава, той ли, обществото ли, са възникнали негови нови задължения. Те възникват дори само да отглежда домашно животно или градина, която изисква редовно поливане, прекопаване, плевене. Този човек повече не може да бъде онзи господин „Нищо не ме засяга“, не може да бъде „егоист“, „индивидуалист“ и други подобни, както някога ни изтъкват като типаж на „свободния човек“. Нито на Робинзоновия остров, още по-малко в обществото, както и да е устроено то, подобен тип не може да преобладава.
Той може да се появи като изключение и наистина се появява като бунтар срещу разлагащо се и лицемерно общество, каквото е нашето. Никога обаче няма да стане обща норма, нито дори желателен пример.
Човекът винаги е взимал и ще взима под внимание интересите на поне неколцина души – и повече, и повече, наред с установяването на все по-тесни и по-тесни взаимоотношения с другите хора, както и вследствие на това, че тези други сами ще заявяват свои желания и чувства, своите претенции за равенство и настояване правата им да бъдат удовлетворени.
Вследствие на казаното дотук, ние не можем другояче да дефинираме свободата, освен така:
Свободата е възможността да действаме, без да намесим в обсъждането на постъпките си страха от обществено наказание – страх от физическо насилие, страх от глад и лишения, а дори и опасения от порицание, стига това порицание да не иде от приятел. •
превод Николай Теллалов
