15 септември дойде
Майкъл Албърт за образованието и капитализма
Когато говорим за образование, изникват две широки рамки, които генерират два основни подхода за обучение.
Част от образованието е свързана с личността. Ако мислим за образованието, като започваме от ученика, ние изследваме процеса на пренос на информация и умения и развитието на таланта на учениците. Питаме се кой е най-успешният начин да научим учениците, давайки им крайния резултат от това, което ние сме научили – атрибутите на ученика, уменията на учителя?
Друга част от образованието обаче е и контекстуална, и социална. Ако мислим за образованието, като започваме от обществото, ние ще разглеждаме процеса на пренос на информация и умения и развитието на таланта от гледна точка на нуждите на обществото. Питаме се кой е най-добрият начин да образоваме учениците с оглед на това от какво се нуждае обществото?
В идеалния случай ще получим един и същ резултат от двата подхода. В идеалния случай интересите на обществото и интересите на новото поколение ще съвпадат. Ако това е така, тогава имаме ясен план. Ако ли не, ще трябва да изберем между това дали да зачитаме интересите на учениците, или тези на обществото.
Голямата част от хората, които четат този текст, живеят в общество с капиталистическа икономика, с частна собственост, с корпоративно разделение на труда, с авторитарно вземане на решения и пазарно разпределение.
С тези свои институции капитализмът създава голямо неравенство в богатството и доходите. Около 2% от населението, наречени капиталисти, притежават средствата за производство и извличат ползи от тях. Тези, които наричам координаторска класа – това са властимащи (най-често упълномощени от капиталистите) от средната класа – адвокати, доктори, инженери, мениджъри, – представляват около 20% от населението и тяхната работа е да контролират икономическия живот на останалата част.
Координаторската класа се радва на високи доходи, на голямо влияние върху личните и груповите икономически резултати, на добър обществен статус. И накрая, на дъното са 80% от населението, които работят (почти машинално), получават заповеди от по-висшестоящите, нямат голямо влияние върху икономиката и имат ниски доходи. Това е така наречената работническа класа.
Тези три класи са ключът на институциите на капитализма. На първо място, частните собственици на средствата за производство са доминиращата капиталистическа класа. Структурата на пазара налага на собствениците да акумулират богатства. Корпоративното вземане на решения им дава пълна власт над тяхната собственост.
На второ място, поради наличието на малко частни собственици, голямата нужда от контрол доведе до създаването на координаторската класа. Корпоративното разделение на труда дефинира координаторската класа като упълномощена от капиталистите да управлява работата и да има достъп до вземането на ежедневни решения. Поради нуждата от легитимация, тази класа монополизира и образованието.
На трето място, всички тези черти на капиталистическата икономика оставят голямата част от населението със слаба или никаква власт – тя трябва покорно да работи затъпяващи и скучни професии.
Тези черти на капиталистическата система варират в зависимост от „договорките“ между трите класи. Но като цяло капиталистическите икономически институции са едни и същи.
Нещо за ролята на образованието?
Ако икономиката е съставена от 2% управляващи, около 18-20% администриращи и 80% подчиняващи се, то всяка година трябва се обучават нови хора да заемат освободилите се места. Те трябва да бъдат подготвени да изпълняват своята функция, да поемат отговорност за действията си и да не се разсейват. Това важи за тези, които управляват, за тези, които ще имат власт, но по-слаба от тази на управляващите (т. нар. координаторска класа), и за тези, които ще се подчиняват.
Подходяща дума за това е „канализиране“. Всяко ново поколение се насочва към подхождащото му местоназначение. Образователната система поема грижата за населението. За 80% тя намалява бурните събития до нула, самочувствието им се унищожава, знанието се поддържа минимално и в тесни граници, а основните умения, които се развиват, са да се подчиняват и да осигуряват следващото поколение работници. Останалите 20% се научават да имат глас, да имат самочувствие, да бъдат кариеристи, да притежават различни умения, да мислят в перспектива и пр. Елитът завършва висши училища като Харвард и Оксфорд, където учат как да се държат по време на вечеря с други хора от елита или други подобаващи на висшето общество тънкости.
Смисълът е ясен. Ако обществото изисква населението да има три различни образеца на надежди, очаквания и възможности, то образователната система ще разделя населението и ще осигурява точно тези различия. В този смисъл всеки опит да се обсъжда образованието от гледната точка, че всяка личност трябва да увеличава потенциала си и да преследва своите интереси, ще бъде или риторичен, или ограничен от презумпцията, че повечето хора нямат сериозен потенциал или сериозни интереси, или че това ще бъде против нуждите на икономиката.
Всъщност, какво точно виждаме в днешната образователна система?
Съществува ли алтернатива? Винаги ли обществената йерархия определя развитието на потенциала и стремежите на ученика? Само чрез сблъсъци ли учениците успяват да извоюват нещо? Само когато са настоятелни и добре защитени, и когато периодично надзорът над тях отслабва?
Когато Комисията по образованието „Карнеги“ в САЩ предприе кампания да се разбере „какво се е объркало“ през 60-те години на миналия век, тя стигна до заключението, че образованието е в повече. Населението, според доклада на комисията, очаква да има прекалено голяма гласност, да има прекалено високи доходи, прекалено големи възможности за работа, прекалено високо уважение и достойнство, но преди да влязат в икономиката, много членове на обществото намират своите желания за отхвърлени и въстават срещу това. Решението, според доклада на комисията, е да се намали тенденцията образованите хора да имат високи очаквания. Беше необходимо да се „ореже“ висшето образование, а „низшето“ образование да се направи по-механично и рутинно, запазвайки по този начин знанието за онези, които са призвани да властват.
Ако говорим за тясната цел на образованието да образова, различни автори и читатели могат да имат различни въпроси по точната методология, но аз предлагам да приемем по-широки цели.
На учениците трябва да се помага да откриват своите възможности и потенциал, да ги изследват, да развиват онези, които желаят, докато постепенно станат убедени и способни да мислят, разсъждават, спорят и оценяват като равноправни членове на обществото. Независимо от формулировката, едно е сигурно – за да се осъществи тази образователна система, е необходимо да има възрастни, които да я осъществят.
Няма нужда от платени роби
За да бъде напълно в съответствие с ползотворната педагогика от гледна точна на ученика, икономиката трябва да стимулира всеки участник да използва пълния си капацитет. Каква икономика, на мястото на капитализма, би могла да направи това?
Алтернативата, която предлагам, наричам икономика на участието или накратко Парекон (Participatory Economics). Най-общо, Парекон се стреми да реализира четири основни ценности (освен посрещането на нуждите и развиването на потенциала) чрез използването на четири определени институционални задължения. Ценностите са солидарност, разнообразие, справедливост и самоуправление. Институциите са работнически и потребителски съвети, които вземат решения на принципа на самоуправлението, създават норми и методи за балансиране на работните комплекси, за възнаграждение според положените усилия и направените жертви и за дългосрочно планиране чрез участието на всички. При Парекон обучението трябва да бъде съвместимо със социалните институции. Всъщност, това е валидно за всяко общество. Но при Парекон – ако се приеме, че останалите сфери на живот са прости и справедливи, – обществото ще има нужда да бъдем колкото се може по-творчески настроени, по-производителни и да участваме в него като пълноправни граждани.
Икономиката на участието е солидарна икономика, икономика на разнообразието, икономика на справедливостта, икономика на самоуправлението. Това е безкласова икономика. Точно заради това образователната система при Парекон ще генерира солидарност, разнообразие, справедливост и самоуправление – включително богати и разнообразни възможности за научаване и творческа работа.
Има две възможни причини капитализмът да говори за преференциална педагогика. От една страна това е педагогика, която поддържа йерархията в обществото. В този случай тя служи повече за контрол, отколкото за образование. Ако служеше на образованието, това щеше да пречи на йерархията и съответно, резултатите щяха да бъдат в противоречие с пазара, частната собственост, възнаграждението на собствеността, властта и корпоративното разделение на труда.
Ако всички ние искаме добро образование, както и добро здравно осигуряване, изкуство, спорт, производство, потребление, то ще трябва да изградим нова икономика и тя трябва да бъде икономика на участието.
При Парекон доброто образование не е нещо, което се придобива и след това трябва да се защитава или губи, защото е в противоречие с обществените институции. Доброто образование е част от обществената логика.
Ще промени ли Парекон образователните институции? По-скоро да – не е маловажен фактът, че тези структури ще бъдат самоуправляващи се, с планиране на участието, балансирани работни комплекси и т. н.
Аз не бих могъл да говоря за педагогическата специфика и предпочитам да спра на този етап. Представих една широка гледна точка относно икономическия контекст на образованието и съм сигурен, че това ще бъде приложено в бъдеще.
Капитализмът унищожава стремежа за добро образование, докато Парекон го утвърждава. •
Майкъл Албърт
превод: Марто
