Федерация на анархистите в България

Йохан Каспар Шмидт, получил впоследствие псевдонима “Макс Щирнер”, е роден в Байройт на 25 октомври 1806 г. Той е единствен син на майстор на духови инструменти и на дъщеря на аптекар.

Баща му умира година след раждането му, след което майка му повторно се омъжва и той на дванадесетгодишна възраст отива да живее при своя кръстник в Байройт. Тези обстоятелства хвърлят светлина подчертано индивидуалистичния му характер още от ранна детско-юношеска възраст. През 1826 г. постъпва като студент във философския факултет на Берлинския университет, където слуша лекциите на Хегел – духовният властелин на новото поколение философи по това време.

Формирането на философията на Щирнер е непосредствен резултат от въздействието на диалектиката на Хегел върху следващото поколение философи; впрочем, тя е играла важна роля също така в процеса на формирането на анархическите идеи на Прудон и Бакунин. Затова тук ще се спрем на нея, разбира се, съвсем накратко и селективно.

Йохан Каспар Шмидт, получил впоследствие псевдонима “Макс Щирнер”, е роден в Байройт на 25 октомври 1806 г. Той е единствен син на майстор на духови инструменти и на дъщеря на аптекар. Баща му умира година след раждането му, след което майка му повторно се омъжва и той на дванадесетгодишна възраст отива да живее при своя кръстник в Байройт. Тези обстоятелства хвърлят светлина подчертано индивидуалистичния му характер още от ранна детско-юношеска възраст. През 1826 г. постъпва като студент във философския факултет на Берлинския университет, където слуша лекциите на Хегел – духовният властелин на новото поколение философи по това време.

След смъртта на Хегел през 1831 г. неговата школа се разцепва на две крила – от една страна на младохегелианци, които били с по-леви убеждения и били силно повлияни от диалектиката му, чрез която са правили атеистически изводи, и от друга страна на старохегелианци, които особено държали на идеалистическата система на Хегел в подкрепа на религията. Един от водачите на младохегелианците бил Бруно Бауер, приват-доцент по философия в Берлинския, а по-късно в Бонския университет. роден през 1809 г., приват-доцент по философия в Берлинския университет през 1834-1839 г., а след 1839 г. в Бонския университет. През март 1842 г. властите отнемат разрешението му за преподавателска дейност заради левите му убеждения и той е отстранен от Бонския университет. Бауер обаче продължава дейността си в образувания още преди това в кръчмата на Хипел в Берлин своеобразен кръг от свободомислещи, в който различни културни дейци в шумен спор на халба бира обсъждали дълбоките философски проблеми, завещани им от Хегел и чрез неговата диалектика подлагали всичко на критика. Сред тях бил един младеж, който се отличавал с контрастното си поведение – мълчалив, затворен, с вежливи обноски, той никого не нападал и не обиждал. Това бил Макс Щирнер. През 1844 г. всички от този кръг били удивени от новата му солидна монография “Единственият и неговата собственост”, отпечатана от престижно издателство на луксозна хартия, а след нейното прочитане направо изпаднали в шок от странната му философска теория, която и до днес е обект на противоречиви оценки.

Формирането на философията на Щирнер е непосредствен резултат от въздействието на диалектиката на Хегел върху следващото поколение философи; впрочем, тя е играла важна роля също така в процеса на формирането на анархическите идеи на Прудон и Бакунин. Затова тук ще се спрем на нея, разбира се, съвсем накратко и селективно.

Бележки върху диалектиката на Хегел

Диалектиката на Хегел е етап от многовековния исторически процес на развитие на диалектическите идеи, в началото на който са двата принципа, намерили израз у Хераклит (вж. “Свободна мисъл” бр.1 (184), год. ХVI). Нейната същност се резюмира с принципа (обикновено наричан „закон”) за отрицание на отрицанието, който в обща и извънредно абстрактна форма се представя чрез триадата “тезис – антитезис – синтез”, но съдържанието му може да се изрази по-просто и по-ясно по следния начин: в процеса на развитие на всяко нещо с качествена определеност началното положение в разглежданията ни се нарича тезис; в даден момент от времето (представляващ сравнително неголям интервал) то се превръща в качествено друго нещо, отрицание на първото, противоположно на него, поради което се нарича антитезис. При това, в отличие от механическото отрицание, което е просто унищожаване на нещо, така че то повече не може да играе каквато и да е роля в процеса на развитието, при диалектическото отрицание е налице снемане, запазване в някаква форма, на тезиса в антитезиса, „инобитие (Anderssein)”1. По-нататък, в някакъв момент антитезисът, т.е. отрицанието на тезиса, също е подложен на отрицание, настъпва отрицание на отрицанието, което има за резултат своеобразен синтез на тезиса и антитезиса, т.е. на първоначалната определеност и на нейното отрицание.

При разглеждането на едно или друго нещо ние се натъкваме на някаква характерна негова черта, която се набива в очи – тезис, по-нататък се натъкваме на противоположна негова черта – антитезис, като при по-нататъшното и по-всеобхватното му разглеждане достигаме до отрицание на отрицанието, представляващо синтез на тезиса и антитезиса. В резултат на систематичното приложение на принципа за отрицание на отрицанието се изгражда философската система на Хегел, която се състои от три части: (I) Логика, т.е. науката за идеята в себе си и за себе си (тезис); (II) Философия на природата като наука за идеята в нейното инобитие (антитезис); (III) Философия на духа като идея, която от своето инобитие се завръща в себе си (синтез)2.

В третата част на философската си система, Хегел я изпълва със социално съдържание и обогатява познанието на социалните явения с постановката на нови проблеми и разкриването на съществени взаимовръзки.

Особен интерес тук за нас представлява Хегеловата трактовка на отношението между държавата и индивида, като приложение на диалектиката на общото и единичното от областта на логиката. Тъй както в сферата на логиката познанието на общото и цялото е по-висше от познанието на единичното и частите, при разглеждането на социалните явления Хегел отдава първостепенно значение на държавата, олицетворяваща общото и цялото, пред индивида. В този смисъл той ни се представя като апологет на държавната власт – една позиция, която е пряка противоположност на анархическата идеология. Но в рамките на тази апология в най-общ план, чрез прилагането на диалектическия си метод Хегел разкрива такива взаимоотношения между държавата с нейните закони и индивидите, които се противопоставят на блудкавата идеализация на държавата. Така, той подлага на остра и убедителна критика широко разпространеното схващане, че всички граждани на държавата били равни пред нейните закони. В тази връзка Хегел прави разлика между два вида трактовка на индивида, която ще се окаже изходен пункт в разсъжденията на Щирнер: абстрактна и конкретна. Наистина, разсъждава Хегел, индивидите са равни пред закона, но само ако ги разглеждаме абстрактно, т.е. ако се абстрахираме от реалните различия между тях, вследствие на което самите те се оказват еднакви. Но в действителност, разглеждани конкретно, индивидите се различават помежду си по размер на собственост, възраст, физическа сила, талант, по извършени престъпления и т. н., поради което конкретно е невъзможно всички граждани на държавата да са в еднакво положение пред лицето на закона. Заедно с държавата настъпва неравенството.



Етиката и социалната философия в “Единственият и неговата собственост”

Пристъпвайки към разглеждането на философията на Щирнер, представена в “Единственият и неговата собственост”, найнапред ще отбележим, че тя е трудна за разбиране – това намира израз в огромното многообразие от нейни интерпретации, характеристики и оценки, даже нерядко противоречащи си. При това, в случая тези затруднения се дължат не на сложния и абстрактен характер на системни философски построения на автора, както е при трудовете на Кант и Хегел, например, а преди всичко, на голямото своеобразие на философските схващания на Щирнер, както и на това, че в споменатата книга те не са изложени в чист вид, а върху тях се надслоява един значителен публицстичен пласт. Вследствие на последното, разглежданото съчинение ще третираме не като философски трактат, подобно на “Критика на чистия разум” на Кант и “Енциклопедия на философските науки” на Хегел, а като философско-публицистичен памфлет. От това следва важен логически извод за подхода ни към разглеждането на философската система в “Единственият и неговата собственост”, обхващаща проблеми на етиката и социалната философия: в началото ще се постараем да я разгледаме в чист вид, като се абстрахираме от публицистичния пласт в книгата, а след това ще вземем в предвид и последния...

Споменатото по-горе своеобразие на философското учение на Щирнер и породените от него затруднения за разбирането му са свързани главно с две обстоятелства: 1) сложния му генезис – то се е формирало като синтез от влияния на твърде различни направления в историята на философията, при това не всички добре познати на неговите читатели, интерпретатори, критици, и 2) като третира фундаментални социални проблеми, всъщност то не може да се подведе еднозначно под един или друг познат тип идеология.

Философското учение на Щирнер е възникнало главно под влияние на следните четири направления, формирали се в процеса на историческото развитие на философската мисъл, като ги е снело и синтезирало в себе си по определен начин: 1) номинализма в средновековната философия и логика, 2) философията на Аз-а на Фихте, 3) диалектиката на Хегел и 4) съвременното на Щирнер критическо направление – младохегелианците и Фойербах.

Още древногръцките философи са се натъкнали на същественото различие между познанието на общото и единичното, съответно, между общите и единичните понятия в познавателния процес и са се формирали различни схващания по въпроса. Върху тяхната основа през средните векове са се образували две основни философски направления – реализъм, съгласно който общите понятия, като “къща”, “човек” и т.н. изразяват някакво обективно, реално съдържание и номинализъм, съгласно който обективно, реално съдържание имат само единичните понятия, като понятието за дадена конкретна къща, за даден конкретен човек и т.н., а думите изразяващи общи понятия като “къща”, “човек” и пр. са само имена, на които нищо не съответствува в действителността. В средновековната теология, философия и логика се разгоряла остра борба между тях, която продължила и в началото на Новото време. От ХVIII век насам, обаче, тя заглъхнала и в наше време за голяма част от философите термините “номинализъм” и “реализъм” просто напомнят нещо от историята на средновековната философия. Впрочем, от средата на ХIХ век насам проблемът за познавателното значение на общите и единичните понятия и стълкновението между реалистическата и номиналистическата позиции по него демонстрират своята значителност, като играят съществена роля в изследванията върху основите на математиката – теорията на множествата и математическата логика. Но, естествено, тези неща са познати на твърде тесен кръг от специалисти. Това, което искаме тук да подчертаем, е, че именно номинализмът, като философска позиция по този на пръв поглед съвсем отвлечен, но всъщност извънредно важен за логиката и методологията на научното познание проблем за познанието на общото и единичното, е изходната точка, от която тръгва Макс Щирнер за разработката на своята теория за Егоиста, като го пренася в областта на етиката и социалната философия.

В социалната си философия и етика, като отхвърля в духа на теоретико-познавателния номинализъм общите понятия, т.е. понятията изразяващи нещо общо за някакъв клас индивиди, като “държава”, “закон”, “общество”, „морал”, „религия” и други подобни, Щирнер има за действителен обект на разглеждане индивида в неговата единичност и своеобразие. Тук той довежда до крайност разграничението между абстрактната и конкретната трактовка на понятието “индивид”, което прави Хегел при обосноваване на твърдението си, че в определен смисъл хората съвсем не са равни пред законите в държавата (вж. бр. 4, април 2006 г.), като приема само последната. При своята трактовка на индивида, Щирнер, като последователен номиналист, подчертава своеобразното у него, това което го обособява и различава от другите индивиди, а не това, което е общо за различните индивиди, както би направил един реалист и в частност, както е у Годуин. Това той изразява с думата “Единственият” и още по-пълно с израза, поставен като заглавие на книгата му “Der Einzige und sein Eigentum”. Буквалният превод на български език – “Единственият и неговата собственост”, може да подведе читателя, че става дума за единствен и неговото имущество, като къща, дрехи и т.н. Думата “eigen” в немския език означава “собствен”, “свойствен”, “своеобразен”, “особен” и в съответствие с тези ґ значения Щирнер употребява думата “Eigentum” като всичко това, което може да се припише, или, по друг начин казано, принадлежи на субекта (в логическия смисъл на думата) “Единственият” в качеството на негов предикат (също в логически смисъл). Например, собствеността (в такъв разширен, логицизиран смисъл) на древногръцкия философ Сократ включва предикати, като “мъдър”, “честен”, “има дом”, “има жена” и др., като всички тези предикати, взети заедно, образуват неговото богатство (Eigentum). При това, като краен номиналист, Щирнер заявява, че нито едно понятие имащо общ характер, обозначаващо някой предикат на Единствения, не може да го изрази. Даже за него Единственият е нещо повече от съвкупността на всичките си предикати.

Като се солидаризира по принцип с философията на Фихте, съгласно която “Аз – това е всичко”, в редица случаи Щирнер употребява “Аз” вместо “Единственият”, като обаче подчертава, че в отличие от Фихте чрез думичката “Аз” той говори не за абсолютното Аз, а за себе си като нещо единично и единствено. За Аза, респективно Единственият, няма нищо над него, т.е. нищо, на което той да е длъжен да се подчинява, нищо, което да е свещено за него – цялата му собственост (в горепосочения смисъл на думата “Eigentum”), всичко, което му принадлежи като предикат и го характеризира, е в самия него и той може да го осъзнае като гледа само в себе си. Впрочем, като частен случай, Щирнер претендира цялата си философия за Единственият да извлича от себе си, т.е. той да я изгражда, без да тръгва от каквито и да е предварително приети общи постулати от религиозен, нравствен, политически и какъвто и да е друг характер, с които да е длъжен да се съобразява. Именно това той изразява със знаменития израз в началото и края на книгата си: “Нищото – ето върху какво аз построих своето дело”.

Така, “социологическият” номинализъм на Щирнер го довежда до етически релативизъм: няма обща система от нравствени ценности задължителна за всички хора в обществото, всеки конкретен човек, всеки Единствен е източник на своя собствена система от правила на поведение и оценки за това кое е добро и кое е зло. В този смисъл всеки Единствен, всеки Аз, е Егоист. Самият Щирнер третира своето философско учение именно като философия на егоизма и по този начин рязко се противопоставя на всички философско-нравствени учения, включително съдържащи се в различни религии и политически доктрини.

Добре разбирайки, че по времето, когато пише книгата си – а това е в навечерието на революционната вълна из Европа през 1848-1849 г. – особено актуално значение придобива противопоставянето между класата на капиталистите и други експлоататорски елементи, които Щирнер нарича “богатите”, от една страна, и класата на пролетариите и други експлоатирани елементи, които той нарича “бедните”, от друга страна, авторът на “Единственият” прави стъпка към конкретизиране на своята философия в тази насока. Но това той прави не като идеолог на едната или другата класа, не като борец за социална справедливост (това понятие за него е “призрак”), а като Философ-Егоист, който стои извън класите, над класите и просто от своята философия на егоизма прави възможни логически изводи, за поведението както на богатите, така и на бедните.

Собствеността в политико-икономически смисъл за Щирнер е въпрос на право – именно правото да владея нещо, да се разпореждам с него съобразно моите желания, а правото е въпрос на сила: у когото е силата, у него е правото. В този смисъл той се противопоставя на знаменития израз на Прудон “Собствеността – това е кражба”. “Как може да се краде, ако не съществува собственост?” – пита Щирнер и по-нататък заявява: “който умее да завладее една вещ и да се утвърди в нейното владение, на него тя и принадлежи до тогава, докато не му я отнемат; така е и със свободата: свободата принадлежи на този, който умее да я вземе”. И веднага добавя: „Въпросът за собствеността решава само силата...”. В съответствие с това, богатите, съзнавайки се като егоисти, са в пълното си право да присвояват плодовете на труда на бедните и да увеличават богатствата си по всякакъв възможен начин, стига да имат сила за това. От друга страна, смешно глупаво е бедните да се оплакват и негодуват, че било несправедливо, гдето богатите присвоявали плодовете на труда им: богатите не са виновни за бедността на бедните, а бедните са тези, които създават тяхното богатство. Прилагайки философията си на егоизма към социалните проблеми на бедните, Щирнер прави извода, че те като егоисти трябва не да се оплакват и апелират за някаква социална справедливост (която е само един “призрак”, като всяко общо понятие), а да се научат в края на краищата да си вземат това, което им е нужно: “...въпросът за собствеността не може да бъде така мирно разрешен, както мечтаят социалистите и даже комунистите. Той ще се реши само във война на всички против всички. Бедните само тогава ще станат свободни и собственици, когато те въстанат, когато се надигнат.” •

4. Диалектическото изграждане на философската система на Щирнер
Социологическият номинализъм, етическият релативизъм и учението за класите и класовата борба, които разгледахме в предишната част от статията (вж. “Свободна мисъл”, май, 2006 г., бр. 5), са моменти от една философска система, която разкриваме в “Единственият и неговата собственост”. Тя е изградена като непосредствено противопоставяща се на идеалистичската философска система на Хегел, но с инструмента, изобретен от самия Хегел за нейното построяване – диалектическия метод, основаващ се на принципа на отрицание на отрицанието. Затова, както в “Енциклопедията” на Хегел, така и в “Единственият” на Щирнер, структурата на изложението на философската теория се характеризира с триадичност от типа “тезис-антитезис-синтез”, която е отражение на триадичния характер на принципа на отрицание на отрицанието, чрез който тя се изгражда.

Първата част на “Единственият”, озаглавена “Човек”, е посветена на процесуалното третиране на човешкия индивид, т.е. на разглеждането му като процес на развитие, в съответствие с едно от основните изискваня на диалектическия метод: всяко нещо да се разглежда в неговата динамика, в процеса на неговото развитие, като “ставане”. Вследствие разграничаването на две форми на процесуална трактовка на индивида – (1) като процес на психичеко развитие на човешкия индивид от люлката до формирането му като зряла личност и (2) като процес на неговото историческо развитие, т.е. на развитието на индивида в хода и на фона на човешката история – първата част от труда на Щирнер се разпада на два подраздела, озаглавени съответно “Човешки живот” и “Хора от древния и новия светове”.
В “Човешки живот” Щирнер разграничава три етапа в процеса на формирането на зряла личност:
1) Детство – детето не се самосъзнава като дух, т.е. като духовно, интелектуално същество, в поведението си то се проявява главно като телесно същество с първични емоции и вниманието му е насочено предимно към познание на материалния свят чрез опита, понякога придобиващ даже твърде груба форма: детето чупи играчките си в стремежа да разбере какво има вътре в тях, шари по затаени ъгли, оглежда всичко прикрито и забранено,... Разбира се, детето мисли, значи у него наред с емоциите, наред с подбудите на тялото му за различни действия има също мисли, но това са мисли за конкретни вещи, с които то се сблъсква, мисли, свързани с нещо предметно, а съвсем не отвлечени, безплътни, чисти, абсолютни мисли, това съвсем не са абсолютни идеи, каквито доминират в спекулативната идеалистическа философска система на Хегел. Този първи етап от процеса на формиране на личността се полага в “Единственият” като тезис.
2) Юношеска възраст – този втори етап от процеса на формиране на личността е диалектическо отрицание, антитезис на детството. Мислите, отличаващи се в детската възраст с конкретен, предметен характер, с растежа на детето не само във физическо, но и в психическо отношение, постепенно се усложняват и в резултат у юношата те придобиват нова качествена определеност – превръщат се в чисти мисли, в абстрактни идеи, в отвлечени идеали. Щирнер с възторг описва това духовно състояние на човешкия индивид през втория етап от развитието му: “Да се разкрие чистата мисъл или да се отдаде на нея – в това е радостта на юношеската възраст, и всички светли образи от света на мислите, като истина, свобода, човечност, човек и т.н. освещават и вдъхновяват младата душа.”
3) Зряла възраст или “възмъжалият човек” – този трети етап от процеса на формиране на личността е диалектическо отрицание на етапа на юношеската възраст, който, както видяхме, от своя страна е отрицание на детството и така, като е отрицание на отрицанието на детството в известна степен се възвръща към неговата определеност, но същевременно я обогатява с противоположни елементи от юношеската възраст. Така се получава диалектически синтез на противоположни моменти от определеността на детството и юношеската възраст: възмъжалият човек се самосъзнава не само като дух, като мислещо същество, което е характерно за юношеската възраст, но и, подобно на детето, също като плът, като същество с първични емоции, чиито корени са в неговото тяло, като единство на противоположностите дух и плът (материя) – дух в плът. В резултат на това, той е реалист, приема света такъв, какъвто е, а не се увлича в неговото осъждане и не си поставя илюзорната цел да го преустройва според своя идеал. Той осъзнава своя личен, или егоистичен интерес и в него “укрепва схващането, че той трябва да се ръководи от своите интереси, а не от своите идеали.”
Тази психологическа теория за процеса на формиране на личността се полага в архитектониката на “Единственият” като тезис. Негов антитезис е съдържанието на втория подраздел “Хора от древния и новия светове”, в който процесът на развитие на човешкия индивид се третира не в неговата обособеност, както бе в първия подраздел, а на фона на историята на човечеството, т.е. в рамките на динамиката на цялостта. Тук по същество се разкриват два етапа, в които исторически са се формирали съответно два типа индивиди, отговарящи на първите два етапа от психическото развитие на личността:
1) Първият етап – това е етапът на древните, т.е. на нашите дохристиянски прадеди – има се предвид главно епохата на древногръцката философия. Той съответства на детската възраст
от психическото развитие на индивида: вниманието на индивида е било насочено към познанието и въздействието на реалния свят. “Древните служили...на естествения световен ред...Всичките им действия са били само житейска мъдрост, стремеж да познаят света и да се издигнат над него.”
2) Вторият етап – това е етапът на доминиране на християнската религия. Той отговаря на етапа на юношеската възраст от процеса на психическото развитие на личността. Човешкият индивид е подчинен на Бога, т.е. на Духа – той живее не за себе си, а за да служи на Бога, на Духа. Опирайки се на цитата от Новия завет “И така, който живее в името на Христос, той е нова твар; древното е преминало, сега всичко е ново”, Щирнер нарича индивидите от тази епоха “новите”.
В допълнение към това, той говори и за “по-нови”, или, не без ирония, за “свободни”. Към тях той включва три идеологически направления от неговата съвременност, терминологично обединени чрез думата “либерализъм”, употребена в извънредно разширен смисъл: (1) “политически либерализъм” – има се предвид либерализмът в точния смисъл на думата, представляващ една от формите на буржоазна политическа платформа; (2) “социален либерализъм” – имат се предвид социализмът и комунизмът като идейно-политически течения, свързани главно с работническата класа; и (3) “хуманитарен либерализъм” – има се предвид социално-политическата платформа на младохегелианците, особено на Бруно Бауер. И трите направления са подложени на критика, главно от позициите на социономинализма.
От споменатата по-горе аналогия между двете форми на развитие на човешкия индивид, разгледани в първата част на “Единственият”, читателят се навежда на мисълта за трети исторически етап в неговото развитие, който да съответствува на третия етап от психическото му развитие и който следва да замени трите идеологически направления на “свободните”. Естествено, осъществяването на този етап може да се мисли само като въпрос на бъдеще.
От съдържанието на втората част, озаглавена “Аз”, могат да се обособят два тезиса за трактовката на човешкия индивид, които имат принципно значение за решаването на различните проблеми на етиката и социалната философия, засегнати в труда на Щирнер. Те могат да бъдат изразени в качеството на принципи по следния начин:
1) Номиналистически принцип за трактовка на индивида:
Индивидите имат самостоятелно битие. Те са първичните елементи на обществото – впрочем, обществото не е нищо друго освен множество, агрегат от различни индивиди, всеки от които действува съобразно своите разбирания и желания. Отделните индивиди влизат в определени взаимоотношения и взаимодействия помежду си – между двама души възниква симпатия или антипатия, интересите им могат да ги обединят за съвместни деиности или да ги поставят в състояние на остри стълкновения и даже на ожесточена борба между тях, завършваща с победа на единия над другия. Различните обществени явления, съставляващи историята на човечеството, са резултат от взаимодействието на различните индивиди.
Това е модел на обществото, еднотипен със създадения няколко десетилетия по-късно от гениалния физик Лудвиг Болцман статистически модел на идеалния газ. Съгласно последния, газът в един съд, например въздухът в една бутилка, разглеждан с точност до определени подходящи идеализации, е съвкупност от корпускули, респективно молекули, намиращи се в хаотично движение, при което в някои моменти от времето се срещат, сблъскват се, отново се разделят и така нататък. Тези хаотични движения на молекулите на дадения газ и техните взаимодействия, взети в тяхната съвкупност, определят количествените значения на онези негови величини, като налягането и температурата му, които представляват негови цялостни характеристики, т.е. които го характеризират като една цялост. По такъв начин можем нагледно да си представим обществото, в духа на философията на Щирнер, като мястото на корпускулите, респективно молекулите, се заема от човешки индивиди.
Този модел е в противоположност на модела на обществото, съдържащ се във философията на духа на Хегел, според който, в духа на един краен социологически реализъм (в смисъла на направление в средновековната логика) представя диалектическото саморазвитие на Абсолютния Дух като демиург на различните обществени явления, при което човешкият индивид се оказва в подчинено положение.
2) Психологически принцип за трактовка на индивида:
Между трите форми на човешката психика – познание, емоция и воля, основно значение за живота на индивида имат емоциите. При това се имат в предвид първични емоции, неосъзнати, подсъзнателни и неовладяни от разни идеи и идеологии, необуздани от какъвто и да е социален фактор. “Какво съм аз? ... Бездна от безпорядъчни и незаконни влечения, похоти, желания, страсти, хаос без светлина и пътеводна звезда!” Този подсъзнателен елемент на човешката психика е основен за характеристиката на индивида в неговата самостоятелност, обособеност, в неговото своеобразие като единствено Аз. Той е първичен по отношение на интелекта, на познавателните процеси, които в конкретна форма се пораждат и мотивират тъкмо от него, както в плана на процеса на психическото развитие на личността и както в плана на процеса на историческото развитие на типовете индивид, които са разгледани в първата част на “Единственият”, така и в плана на структурата на индивида: главното в живота на човека е не неговото мислене, а емоциите; преди всичко човек живее не за да мисли, а за да изпитва приятни емоции, които го подбуждат към различни видове действия, в частност към мислене.
Тази психологическа трактовка на човешкия индивид от Щирнер е в рязък контраст с неговата трактовка в класическата немска философия преди всичко като интелект, като мислещо и познаващо същество и е ярък предшественик на психоанализата на Фройд, чието разработване ще започне около половин век по-късно.
Чужд на всякяква сантименталност, с безпристрастна, желязна логика, стъпка по стъпка, Щирнер прави изводи от тези два принципа при разглеждането на многообразие от проблеми на етиката и социалната философия, както и по редица актуални, злободневни теми на своето време. •

Егоистът: философската теория на Щирнер
Тук ще представим седем тезиса от философската теория на Щирнер за егоиста, които могат да бъдат разглеждани като логически следствия от двете негови принципни положения (вж. Свободна мисъл, бр. 6, м. юни, 2006). Първия тезис можем да наречем и изкажем по следния начин:
Нравствен императив на егоиста: по начало няма никой (ни бог, ни цар, ни който и да е друг) и нищо (ни вроден, ни априорен, ни какъвто и да е друг задължителен принцип), стоящи над мен; Аз съм изначално независим от всякакви външни фактори; Аз и само Аз съм този, който може да определи кои мои постъпки са правилни и кои – неправилни; Аз и само Аз изхождайки от себе си, от своето своеобразно и единствено Аз, преди всичко от осъзнаването на дълбоките, вътрешни пориви на своята душа-тяло, или пък на своето тяло-душа, мога да определя как трябва и как не трябва да постъпвам. В съдържанието на този тезис могат да се разграничат два момента, които ще предадем с думите на самия Щирнер. Първият момент от тезиса се отнася до автономията на индивида:
“Прав ли съм аз или не – за това никой друг не може да съди, освен самият аз.” (с. 174).


“Аз сам решавам дали имам право на нещо: вън от мен няма никакво право. Това, което на мен ми се струва, че е право, е и право. Възможно е, щото на други то да не изглежда такова, но това си е тяхна работа, а не моя... И даже ако целият свят би смятал за неправо това, което според мен е право и което аз искам, това изобщо не ме засяга. Така постъпва всеки, който умее да цени себе си, всеки в такава степен, в каквато той е егоист...” (с. 177).

“Моята правота съвършено не зависи от решенията на глупци и мъдреци. Въпреки това, до сега ние сме се стремели към такава правота.” (с. 173).

Вторият момент от нравствения императив прави стъпка напред към конкретизирането и заедно с това към усилването му, като посочва основата, базата, намираща се в индивида, от която той следва да изведе преценките си за това кое е право и кое не е. Това в частност показва, че автономията на индивида да решава такъв въпрос, която се утвърждава в първия момент на императива, има реални основания, но те се намират в самия него, в самия субект.

“По-добре се обръщайте към себе си, отколкото към своите богове и кумири. Разкривайте това, което във вас е заложено; откривайте себе си.” (с.150).

Сега вече, след като сме изяснили съдържанието и аргументацията на нравствения императив на егоиста следва да изясним смисъла на термина “егоист”, както е употребен в “Единственият и неговата собственост”. Това се налага още повече, че употребата на този термин от Щирнер дава повод (но не и основания!) за неправилно разбиране на философията му от непосветените в нея и за злобни спекулации от противниците му. Преди всичко ще отбележим, че употребата на термина “егоист” за характеристика на човешкия индивид не започва от Щирнер – в историята на етиката са известни схващания за “разумния егоизъм” и “изчисления на ползите” като подход за рационално обосноваване (т.е. чрез разума, със средствата на логиката) на благородното, алтруистическото поведение на човека въз основа на естествени, “земни” предпоставки, рязко противопоставяйки се по този начин на господстващия по това време християнски морал, съгласно който от бога е определено какво поведение е добро и какво не е добро. Впрочем, такава атеистическа, антихристиянска тенденция се чувства и у Щирнер, но при него е налице съществена особеност.