Федерация на анархистите в България

В настоящите бележки изхождаме от факта, че главни представители на анархизма, третиран както като направление в социално-политическата мисъл, така и като социално-политическо движение, са Прудон, Бакунин и Кропоткин. В съответствие с това, при разглеждането на философията на анархизма, на първо място ще имаме в предвид именно техните социално-философски схващания, съставляващи основата на цялостните им анархически доктрини за преустройство на обществото. Същевременно не можем да отминем и факта, че социално-философски концепции, които в едно или друго отношение са родствени на техните схващания, са били развивани и от други мислители, поради което в известен смисъл те също се отнасят към философията на анархизма, независимо от това, че на са били свързани с анархистическото движение. Тук имаме в предвид преди всичко възгледите на Годуин, Щирнер и Толстой. И така, в настоящите бележки ще се спрем на философските схващания главно на тези шестима мислители, творили през последните два века и половина. При това, обаче, трябва да вземем под внимание, че анархистическата философия има дълбоки исторически корени, които ни отвеждат далеч назад във времето, към древногръцката философия.
Един от най-древните гръцки философи – Хераклит (около 540-480 г.пр.н.е.), тук представлява интерес за нас главно като родоначалник на диалектиката, която в последствие е оказала значително влияние върху Щирнер, Прудон и Бакунин. Ще се спрем на два нейни принципа, изказани у него по своебразен, но много ярък начин.

Първият принцип на Хераклитовата диалектика е принципът за всеобщото и непрекъснато изменение. Той се състои в схващането на различните неща, като Вселената, Земята, планините, реките, растенията, животните, хората, обществото и т.н. по същество не като статични предмети, а като процеси. Това схващане Хераклит е изказвал нагледно чрез образа на реката, в която водата постоянно тече и поради това във всеки следващ момент тя вече е друга: “Всичко се движи и нищо не остава в покой. Всичко тече. Не може да се влезе два пъти в една и съща река.

Вторият принцип на Хераклитовата диалектика е принципа на срещуположностите. Той се състои в схващането, че нещата от действителността се характеризират с едновременното наличие у тях на противоположни елементи или черти, които се намират във взаимна връзка, взаимно се обуславят едни други, пораждат възникването на нови неща и в процеса на движението и изменението на нещата се извършват преходи от дадено тяхно състояние в противоположното. Този принцип обогатява съдържанието на първия и е изразяван в също като него чрез конкретни и впечатляващи образи: “Едно и също в нас живото и мъртвото, бодърствуването и спящото, младото и старото”; ”Както животът, така и смъртта присъствуват, както в нашия живот, така и в смъртта”; “Болестта прави приятно и благо здравето, гладът – ситостта, умората – почивката”; “Всичко възниква съгласно противоположностите... В противоположностите е това което води към раждането...”; “Хладното се нагрява, горещото се охлажда, влажното съхне, изсъхналото се оросява”; “Космосът... винаги е бил, е и ще бъде вечно жив огън, закономерно възпламеняващ се и закономерно угасващ”; “От огъня всичко възниква и в края на краищата в огъня всичко се завръща”.1

Като е изразявал тези положения в конкретно-образна форма, Хераклит им е придавал значение на всеобщи, абстрактни принципи на познанието, но не е трудно да се види, че при определени социални условия те могат да получат конкретно социално-политическо значение революционанизирайки човешката мисъл, като я насочват към разкриване на противоречията в социално-икономическата действителност и заедно с това към идеята за коренно преустройство на обществото и на личността. Тъкмо поради това, впоследствие, в условията на XIX-ия век, те оказали чрез Хегел значително влияние върху анархическата философия.

В случая Хераклит представлява интерес и с изразеното чрез някои негови постъпки негативно отношение към държавната власт. Той е бил от царски род и му се падало да стане базилевс (василевс), но отстъпил този титул на брат си, като предпочел да се посвети на философията. Съгражданите му го помолили да им даде закони, но той отказал. А когато веднъж негов съгражданин го упрекнал, че вместо да пише закони, той играе с деца, Хераклит му отговорил: “Защо се учудвате, негодяи? Не е ли по-добре да се занимавам с това, отколкото с Вас да участвувам в държавните дела”?

Друг корен на анархическата философия в античната философска мисъл е доминиращата в нея тенденция към естествено-научно разглеждане на природните и социалните явления – към търсене на причините им в природата на техния субстрат и във взаимодействията им с други неща, а също към обосноваването на познанието им чрез общи, абстрактни принципи, в противоположност на мистиката, митологията и религията. Тази тенденция намира особено силен израз в атомистическата материалистическа философия на Демокрит (около 470460 – 366 г.пр.н.е.).

Развивайки идеи на своите предшественици, той учи, че има две начала на Вселената: атомите и празното пространство. Атомите са наймалките материални частици, неделими по-нататък, безкрайни по велечина и количество, разнообразни по форма, не могат да възникват, нито да се унищожават, намират се в процес на вечно движение. Празното пространство разграничава отделните неща, в частност отделните атоми и служи за среда, в която се осъществява тяхното движение. Поради извънредно малкия си размер атомите са невидими за човешкото око, но независимо от това те съществуват, подобно както съществуват невидимите прашинки във въздуха, които, обаче, стават видими в проникналия през прозореца слънчев лъч. В процеса на вихровото си движение атомите се срещат, образувайки устойчиви съчетания и в резултат на това се пораждат сложни материални неща, които поради по-големия им размер са видими. В резултат на разпадането на такива съчетания настъпва разрушаване на наблюдаваните от нас тела, но не и на атомите, които ги съставят. И така, всички материални тела се състоят от атоми. Нещо повече, душата също се състои от атоми – те са кръгли и много фини. Вледствие на това всички явления, включително психическите, свързани с процесите на усещане, възприятие, мислене, спомняне, въобразяване, емоционално преживяване и други подобни, могат да се обяснят чрез движението на атомите, съставящи техния субстрат. Според атомизма на Демокрит психическите явления имат материална основа и в този смисъл неговата философия се характеризира като материалистична.

Източникът на познанието за Демокрит е опитът – взаимодействието на човека с другите неща от действителността, в хода на което човек ги наблюдава и чрез процесите на усещане и възприятие получава първична информация за тях. При това самите процеси на усещане и възприятие получават у него атомистическо материалистично обяснение: от материалните тела, представлявайки съчетание на атоми, изтичат малко частички, наречени “образи”, които, като попаднат в сетивните органи на човека, причиняват съответните усещания, образуващи цялостното възприятие за това тяло. Това сетивно е първата необходима степен на познавателния процес, но не е достатъчно. По-висша форма на познание за Демокрит е познанието, получено в резултат на мисленето, което се осъществява чрез общи, абстрактни понятия и което по същество е също движение на атоми. Особено значение той е придавал на причинното обяснение на наблюдаваните явления. Демокрит е заявявал, че „предпочита да намери едно причинно обяснение, отколкото да стане притежател на персийското царство”. В съответствие със схващанията си за познанието – за взаимовръзката на емпиричната и рационалната му форми, за неговата връзка с практическата дейност, насочена към задоволяване на практически потребности на човека, е многстранната познавателна дейност на самия Демокрит. С идеите, които е развил, той е голяма фигура и във философията, и в математиката, и е естествознанието (особено във физиката), и в областта на социалната мисъл; сред съвременниците си се е ползвал с известност и като медик.

Социалните възгледи на Демокрит, които тук са от поспециален интерес за нас, се изграждат върху основата на онези му схващания за същността на света и на неговото познание, които очертахме накратко по-горе. В духа на атомистическия му материализъм при разглеждането на процеса на образуването на човешкото общество за отправен пункт му служи човешкият индивид – на първия стадий от този процес той живее сам и сам се бори със зверовете и със суровите природни условия. Подобно на атомите, човешките индивиди в жестоката си борба за живот се групират в общества ръководени от общата им полза за преживяване в тази борба. По-нататък човешкото общество се усъвършенства, но не поради действия на богове и богини, а в резултат на “наблюденията и опита”, “породени с течение на времето от потребностите и обстоятелствата”, “благодарение на които хората са се научили да правят всичко, което те действително правят”. При анализа на анатомията на обществото Демокрит разграничава две негови страни – природна и изкуствена, т.е. това, което е измислено от хората. Главната страна, определяща кое е справедливо в обществото, е първата. От тук именно той логически идва до онова критическо отношение към законите като съществен елемент на държавната власт, което е в съзвучие с анархистическата идеология, развивана две хилядолетия покъсно. Според историческите свидетелства, с които разпологаме, на Демокрит принадлежат мислите: “законите са създадени от хората, а от природата – атомите и празното пространство”; “несправедливо е това, което противоречи на природата, ... законите са само глупава измислица”; “мъдрецът трябва не да се подчинява на законите, а да живее свободно”.

Философските доктрини на Хераклит и Демокрит са историческо въведение към разглеждането на развитието на анархическата философия в по-ново време. Към току-що казаното, обаче, намирам за необходимо да добавя, че голимият специалист по история на научната наука и философия С. Я. Лурье (1891-1964), изследванията на когото се отличават с анархическа дързост да се противопоставя на общоприети положения, в процеса на работата на фундаменталния си труд “Демокрит – тексты, перевод, исследования”, която е започнал през 1920 г. и е продължила до смъртта си (трудът е издаден посмъртно от неговите ученици), е дотигнал до важен и много интересен за нас в случая резултат относно ученика на Демокрит – Антифонт, афиширан в самото заглавие на монографията му, публикувана през 1925 г. от анархическото издателство “Гласът на труда” в Москва: “Антифонт – творец на древна анархическа система”. Тъй като, доколкото мога да съдя, досега не е обърнато нужното внимание на тази забележителна книга, а тя самата е библиографска рядкост, ще предам в следващите подолу редове основните моменти от нейното съдържание.