В настоящите бележки изхождаме от факта, че главни представители на анархизма, третиран както като направление в социално-политическата мисъл, така и като социално-политическо движение, са Прудон, Бакунин и Кропоткин. В съответствие с това, при разглеждането на философията на анархизма, на първо място ще имаме в предвид именно техните социално-философски схващания, съставляващи основата на цялостните им анархически доктрини за преустройство на обществото. Същевременно не можем да отминем и факта, че социално-философски концепции, които в едно или друго отношение са родствени на техните схващания, са били развивани и от други мислители, поради което в известен смисъл те също се отнасят към философията на анархизма, независимо от това, че на са били свързани с анархистическото движение. Тук имаме в предвид преди всичко възгледите на Годуин, Щирнер и Толстой. И така, в настоящите бележки ще се спрем на философските схващания главно на тези шестима мислители, творили през последните два века и половина. При това, обаче, трябва да вземем под внимание, че анархистическата философия има дълбоки исторически корени, които ни отвеждат далеч назад във времето, към древногръцката философия.
Един от най-древните гръцки философи – Хераклит (около 540-480 г.пр.н.е.), тук представлява интерес за нас главно като родоначалник на диалектиката, която в последствие е оказала значително влияние върху Щирнер, Прудон и Бакунин. Ще се спрем на два нейни принципа, изказани у него по своебразен, но много ярък начин.

Първият принцип на Хераклитовата диалектика е принципът за всеобщото и непрекъснато изменение. Той се състои в схващането на различните неща, като Вселената, Земята, планините, реките, растенията, животните, хората, обществото и т.н. по същество не като статични предмети, а като процеси. Това схващане Хераклит е изказвал нагледно чрез образа на реката, в която водата постоянно тече и поради това във всеки следващ момент тя вече е друга: “Всичко се движи и нищо не остава в покой. Всичко тече. Не може да се влезе два пъти в една и съща река.

Вторият принцип на Хераклитовата диалектика е принципа на срещуположностите. Той се състои в схващането, че нещата от действителността се характеризират с едновременното наличие у тях на противоположни елементи или черти, които се намират във взаимна връзка, взаимно се обуславят едни други, пораждат възникването на нови неща и в процеса на движението и изменението на нещата се извършват преходи от дадено тяхно състояние в противоположното. Този принцип обогатява съдържанието на първия и е изразяван в също като него чрез конкретни и впечатляващи образи: “Едно и също в нас живото и мъртвото, бодърствуването и спящото, младото и старото”; ”Както животът, така и смъртта присъствуват, както в нашия живот, така и в смъртта”; “Болестта прави приятно и благо здравето, гладът – ситостта, умората – почивката”; “Всичко възниква съгласно противоположностите... В противоположностите е това което води към раждането...”; “Хладното се нагрява, горещото се охлажда, влажното съхне, изсъхналото се оросява”; “Космосът... винаги е бил, е и ще бъде вечно жив огън, закономерно възпламеняващ се и закономерно угасващ”; “От огъня всичко възниква и в края на краищата в огъня всичко се завръща”.1

Като е изразявал тези положения в конкретно-образна форма, Хераклит им е придавал значение на всеобщи, абстрактни принципи на познанието, но не е трудно да се види, че при определени социални условия те могат да получат конкретно социално-политическо значение революционанизирайки човешката мисъл, като я насочват към разкриване на противоречията в социално-икономическата действителност и заедно с това към идеята за коренно преустройство на обществото и на личността. Тъкмо поради това, впоследствие, в условията на XIX-ия век, те оказали чрез Хегел значително влияние върху анархическата философия.

В случая Хераклит представлява интерес и с изразеното чрез някои негови постъпки негативно отношение към държавната власт. Той е бил от царски род и му се падало да стане базилевс (василевс), но отстъпил този титул на брат си, като предпочел да се посвети на философията. Съгражданите му го помолили да им даде закони, но той отказал. А когато веднъж негов съгражданин го упрекнал, че вместо да пише закони, той играе с деца, Хераклит му отговорил: “Защо се учудвате, негодяи? Не е ли по-добре да се занимавам с това, отколкото с Вас да участвувам в държавните дела”?

Друг корен на анархическата философия в античната философска мисъл е доминиращата в нея тенденция към естествено-научно разглеждане на природните и социалните явления – към търсене на причините им в природата на техния субстрат и във взаимодействията им с други неща, а също към обосноваването на познанието им чрез общи, абстрактни принципи, в противоположност на мистиката, митологията и религията. Тази тенденция намира особено силен израз в атомистическата материалистическа философия на Демокрит (около 470460 – 366 г.пр.н.е.).

Развивайки идеи на своите предшественици, той учи, че има две начала на Вселената: атомите и празното пространство. Атомите са наймалките материални частици, неделими по-нататък, безкрайни по велечина и количество, разнообразни по форма, не могат да възникват, нито да се унищожават, намират се в процес на вечно движение. Празното пространство разграничава отделните неща, в частност отделните атоми и служи за среда, в която се осъществява тяхното движение. Поради извънредно малкия си размер атомите са невидими за човешкото око, но независимо от това те съществуват, подобно както съществуват невидимите прашинки във въздуха, които, обаче, стават видими в проникналия през прозореца слънчев лъч. В процеса на вихровото си движение атомите се срещат, образувайки устойчиви съчетания и в резултат на това се пораждат сложни материални неща, които поради по-големия им размер са видими. В резултат на разпадането на такива съчетания настъпва разрушаване на наблюдаваните от нас тела, но не и на атомите, които ги съставят. И така, всички материални тела се състоят от атоми. Нещо повече, душата също се състои от атоми – те са кръгли и много фини. Вледствие на това всички явления, включително психическите, свързани с процесите на усещане, възприятие, мислене, спомняне, въобразяване, емоционално преживяване и други подобни, могат да се обяснят чрез движението на атомите, съставящи техния субстрат. Според атомизма на Демокрит психическите явления имат материална основа и в този смисъл неговата философия се характеризира като материалистична.

Източникът на познанието за Демокрит е опитът – взаимодействието на човека с другите неща от действителността, в хода на което човек ги наблюдава и чрез процесите на усещане и възприятие получава първична информация за тях. При това самите процеси на усещане и възприятие получават у него атомистическо материалистично обяснение: от материалните тела, представлявайки съчетание на атоми, изтичат малко частички, наречени “образи”, които, като попаднат в сетивните органи на човека, причиняват съответните усещания, образуващи цялостното възприятие за това тяло. Това сетивно е първата необходима степен на познавателния процес, но не е достатъчно. По-висша форма на познание за Демокрит е познанието, получено в резултат на мисленето, което се осъществява чрез общи, абстрактни понятия и което по същество е също движение на атоми. Особено значение той е придавал на причинното обяснение на наблюдаваните явления. Демокрит е заявявал, че „предпочита да намери едно причинно обяснение, отколкото да стане притежател на персийското царство”. В съответствие със схващанията си за познанието – за взаимовръзката на емпиричната и рационалната му форми, за неговата връзка с практическата дейност, насочена към задоволяване на практически потребности на човека, е многстранната познавателна дейност на самия Демокрит. С идеите, които е развил, той е голяма фигура и във философията, и в математиката, и е естествознанието (особено във физиката), и в областта на социалната мисъл; сред съвременниците си се е ползвал с известност и като медик.

Социалните възгледи на Демокрит, които тук са от поспециален интерес за нас, се изграждат върху основата на онези му схващания за същността на света и на неговото познание, които очертахме накратко по-горе. В духа на атомистическия му материализъм при разглеждането на процеса на образуването на човешкото общество за отправен пункт му служи човешкият индивид – на първия стадий от този процес той живее сам и сам се бори със зверовете и със суровите природни условия. Подобно на атомите, човешките индивиди в жестоката си борба за живот се групират в общества ръководени от общата им полза за преживяване в тази борба. По-нататък човешкото общество се усъвършенства, но не поради действия на богове и богини, а в резултат на “наблюденията и опита”, “породени с течение на времето от потребностите и обстоятелствата”, “благодарение на които хората са се научили да правят всичко, което те действително правят”. При анализа на анатомията на обществото Демокрит разграничава две негови страни – природна и изкуствена, т.е. това, което е измислено от хората. Главната страна, определяща кое е справедливо в обществото, е първата. От тук именно той логически идва до онова критическо отношение към законите като съществен елемент на държавната власт, което е в съзвучие с анархистическата идеология, развивана две хилядолетия покъсно. Според историческите свидетелства, с които разпологаме, на Демокрит принадлежат мислите: “законите са създадени от хората, а от природата – атомите и празното пространство”; “несправедливо е това, което противоречи на природата, ... законите са само глупава измислица”; “мъдрецът трябва не да се подчинява на законите, а да живее свободно”.

Философските доктрини на Хераклит и Демокрит са историческо въведение към разглеждането на развитието на анархическата философия в по-ново време. Към току-що казаното, обаче, намирам за необходимо да добавя, че голимият специалист по история на научната наука и философия С. Я. Лурье (1891-1964), изследванията на когото се отличават с анархическа дързост да се противопоставя на общоприети положения, в процеса на работата на фундаменталния си труд “Демокрит – тексты, перевод, исследования”, която е започнал през 1920 г. и е продължила до смъртта си (трудът е издаден посмъртно от неговите ученици), е дотигнал до важен и много интересен за нас в случая резултат относно ученика на Демокрит – Антифонт, афиширан в самото заглавие на монографията му, публикувана през 1925 г. от анархическото издателство “Гласът на труда” в Москва: “Антифонт – творец на древна анархическа система”. Тъй като, доколкото мога да съдя, досега не е обърнато нужното внимание на тази забележителна книга, а тя самата е библиографска рядкост, ще предам в следващите подолу редове основните моменти от нейното съдържание.

1. Прудон – родоначалник на анархическата идеология

Думите “анархия” и “анархист” с що-годе определено политическо смислово значение се родиха във вихъра на Великата френска революция – революцията, която в края на ХVIII век разтърси Европа и положи началото на нова епоха в световната история. Техен кръстник е Брисо – един от лидерите на жирондистите в Конвента, които, изразяващи интересите на буржоазията, в началния период на Революцията са дали своя принос за нейния успех, но след като завземат властта, се мъчат да я спрат и да установят ред в Републиката.

Разбира се, става дума за установяване на буржоазен ред чрез приемането на такива закони, които, като осигуряват формално равни политически права на гражданите на Републиката, са предназначени преди всичко да защитят частната собственост, т. е. да гарантират фактическото икономическо неравенство в нея. Стремежът им да внедрят в основите на правовия и морален порядък на Републиката уважение към собствеността превръща тях, участниците в антифеодалната революция, след премахването на феодалната политическа власт, във върли защитници на феодалната собственост. По-конкретно усилията им се насочват към отхвърляне на аграрния закон за подялба на феодалните земи между бедните селяни – ясно е опасението им, че такива действия на изгладнелите народни маси могат да отидат по-нататък и да засегнат също така и буржоазната собственост. Увлечението им по обявяване на частната собственост за свещена ги води даже до там, че при един празник заменят знаменития лозунг на Революцията “Свобода, равенство, братство” с лозунга “Свобода, равенство, собственост”. В заслепението си по защитата на частната собственост жирондистите не забелязват опасността от контрареволюция на монархическите елементи във Франция и интервенция от страна на европейските монархии и насочват оръжието на политическата борба срещу бедните, измъчените слоеве от народа, които искат продължаване на Революцията до облекчаване на тежкото им социално-икономическо положение. В тази ситуация на изостряне на класовата борба между буржоазията, от една страна, и бедния народ по градове и села по време на Великата френска революция, идеологът на жирондистите, Брисо, изстрелва думите “анархист” и “анархия”, предназначени с рязко отрицателна емоционална окраска да заклеймят най-опасните според него рушители на Републиката в дадения момент,а именно онези, които искат да тласнат по-нататък Революцията, а значи, които създават смут и безпорядък в обществото:

“Аз мислех, че само въдворяването на ред може да възстанови спокойствието; ... Аз мислех, следователно, че истинските врагове на народа и Републиката – това са анархистите, проповедниците на аграрния закон, подбудителите на бунтове”.

“Тя, все тази анархия, е създала революционна власт във войската”.

“Кой ще се усъмни сега в страшната вреда, която донесе на нашата войска анархическата доктрина, стремяща се под закрилата на равенството в правата да установи всемирно и фактическо равенство, което дотолкова е бич за обществото, доколкото първото е негова основа? Анархическата доктрина иска да изравни таланта и невежеството, добродетелта и порока...”

“Аз заявих от самото начало на Конвента, че във Франция съществува партия на дезорганизаторите, стремяща се да разруши Ррепубликата още в нейната люлка. Днес аз искам да докажа: 1) че тази партия на анархистите е господствала и господства почти над всички разисквания на Конвента и над всички действия на Изпълнителния съвет; 2) че тази партия е била и си остава единственият източник на всички бедствия, вътрешни и външни, утежняващи положението на Франция, и 3) че Републиката не може да бъде спасена по друг начин, освен като се предприемат строги мерки за изтръгване на представителите на нацията от ръцете на тази деспотична, бунтарска партия”. Смисълът на последните думи в контекста на епохата е: анархистите на гилотината!1

Около половин век след тези изявления, един млад французин, произхождащ от такива бедни слоеве на народа, каквито по времето на Конвента са искали Революцията да бъде тласната по-нататък, в монография посветена на фундаментални проблеми на политическата икономия, социалната философия и етиката, с младежката си дързост поема предизвикателството на Брисо и с гордост заявява: “Аз съм анархист!”

Този млад френски автор е Пиер Жозеф Прудон.

Книгата е озаглавена: “Що е собственост?”

Отговорът в нея на този въпрос е: “Собствеността е кражба.”

Така през 1840-та година Прудон издига едно ново идеологическо знаме, на което е написано: АНАРХИЗЪМ. Многостранното му литературно творчество и конкретната му политическа дейност очертават съдържанието на тази идеология в периода на нейното първоначално формиране. Употребата на самия термин “анархизъм” изразява, както е видно от гореказаното, приемствеността на идеите на Прудон по отношение на действията на крайнолевите елементи на Великата френска революция. И което е много важно: идеите на Прудон не са догма за анархическото движение, а начало! Те са основата, която получава по-нататъшно развитие у неговите последователи и преди всичко у Бакунин и Кропоткин.

2. Прудон – фактори за формиране на личността и философските му убеждения

Действието на четирите елемента, в една или друга степен определящи формирането на дадена личност (преди всичко нейния характер, мироглед и ценностна система) по време на детските, юношеските и младежките й години – епохата, социалната среда, класовият произход и генетично предопределените предразположения на конкретния индивид – така ярко е изразено при Прудон, че можем направо от тях да изведем основните проблеми, които го вълнуват в течение на целия му живот и са обект на разглеждане в трудовете му, насоката на мисълта му за търсене на тяхното решение и даже начина на изразяване на получените решения. Въздействието на петия елемент от този род – идейните влияния върху дадената личност от страна на различни учения и мислители – при Прудон се оказва не случайно и хаотично, а селективно, като изборът им се определя от действието именно на току-що споменатите четири елемента, при това ролята им се оказва второстепенна – тя се отнася до детайлите и формата, чрез които основните му идеи, предопределени от тези четири елемента, намират конкретен израз.

Пиер Жозеф Прудон е роден на 15 януари 1809 г. в Безансон. Второто и третото десетилетие на ХIХ век, в които протичат детските, юношеските и ранните младежки години на Пиер Жозеф, бележат началото на една нова епоха, характеризираща се с бурно развитие на промишлеността и железопътния транспорт, на първо място в Англия, следвана от Франция, а заедно с това и с появата на сцената на историята на един нов субект – работническата класа, в която постепенно започва да се пробужда класово съзнание, стремеж към сдружаване и воля за класова борба. В течение на времето Пиер Жозеф формира отношението си към този исторически феномен главно под влияние на класовия си произход и на социалната среда, в която е израсъл.

Безансон е център на областта Франш-Конте, отличаваща се със своеобразен социален климат. Като привежда думите на Е. Фурниер от неговата “Социалистическа история”, че областта Франш-Конте в Бургундия създава републикански характери така естествено, както дървото ражда своите плодове, Арман Кювилие добавя в биографичния си очерк за Прудон: “това е и страна на първите кооперативи, създадени от селяните – притежатели на добитък, които са произвеждали и продавали общо сиренето си... Селянинът, дребен собственик, който не се отказва в случай на нужда от сдружаване с другите за едно общо производство,... господар в своя дом и особено в семейството си, където е неограничен монарх... – ето какво допълва до голяма степен идеите на Прудон върху собствеността, семейството, подчинението на жената и ето защо Прудон вижда цялото това мощно,... социално движение (на работническата класа – б.м., Б.Ч.) ... през една особена призма.”2 Към това ще добавим, че Безансон е родното място на двама велики негови по-възрастни съвременници, с които той се родее в определено отношение: Шарл Фурие (1772-1837) и Виктор Юго (1802-1885). С първия го сближава стремежът да реформира обществото, а с втория – мощният начин на изразяване.

Както добре се е изразил А. Кювие, П. Ж. Прудон има селско-занаятчийски произход3. Това словосъчетание изразява факта, че социалната съдба на неговото семейство е конкретна проява на един характерен за тази епоха процес на преход на трудови маси от заетост в селско-стопанското производство към заетост в промишленото производство. Този исторически процес е изстрадан от Пиер Жозеф като лична драма.

П. Ж. Прудон е роден в бедно семейство, живеещо в покрайнините на големия град, притежаващо парче земя и добитък, които обаче не са били достатъчни за осигуряване на прехраната му. Баща му, Клод Прудон, бил селянин, но работел като бъчвар в пивоварен завод. От ранна възраст Пиер Жозеф се включва в трудовия процес за осигуряване прехраната си. Впоследствие той с умиление си спомня за това време: “До 12-годишна възраст животът ми протече почти напълно на полето, в полска работа или между кравите... Какво удоволствие изпитвах някога да се търкалям във високата трева, която ми се искаше да хрупам като кравите, които пасях; да тичам с боси крака по равните пътеки край къпините и краката ми да потъват през зелените чимове в дълбоката прясно разорана земя! Колко пъти ми се е случвало в топлите юнски утрини да захвърлям дрехите си и да се къпя в росата на моравата! ...Аз бях във всичко, което можех да докосна с ръка, да достигна с поглед, което ми служеше за нещо;... Представата за личността се сливаше в съзнанието ми с усета за доброто ми състояние ... Цял ден се тъпчех с черници, къпини, грах, маково семе, печена царевица, всякакви боровинки, диви плодове трънки, череши, шипки, диво грозде, диви плодове; пълнех стомаха си с толкова сурови неща, че те биха разстроили едно добре възпитано дете, но при мен те само усилваха апетита. Майката-природа не причинява зло на тези, които й принадлежат.... Нямаше глад, нямаше и завист. В къщи сутрин закусвахме чорба с кукурузено брашно, на обед – картофи, вечер – супа със сланина и тъй цяла седмица... при тази вегетарианска храна ние бяхме едри и силни. Знаете ли защо? Защото дишахме въздуха на родните полета и живеехме от онова, което сами си произвеждахме.”

Ето, това е идеалът на Прудон за свобода. Свободата на личността за него, тъй както той я изживява в детските си години, означава пълна независимост от другите индивиди, както и от каквито и да е социални фактори, а заедно с това и пълно сливане с природата. Индивидуализъм и натурализъм – това са два принципа, които ще залегнат в основата на философските му разсъждения, ще имат определящо значение при подхода му към третирането на различни проблеми в бъдещите теоретични трудове. Тези два принципа ще бъдат в основата на социално-икономическия му идеал: живот на индивида в семейството, което чрез взаимодействието си с природата в трудовия процес само произвежда всичко, което потребява при един природосъобразен начин на живот и което по същество е независимо от каквито и да е социални фактори. Тези два принципа, въплътени в така обрисувания селски начин на живот, са в основата и на неговата етика – за него те ще разкриват смисъла на понятията за справедливост и благородство. И когато по-късно, вече като депутат в Парламента, чуе че някой се хвали с благородния си произход, Прудон ще го репликира: „В моя род 14 поколения предци са били все селяни. Кой тук може да се похвали с толкова благороден произход като моя?”

2. Прудон – фактори за формиране на личността и философските му убеждения
Наред с идиличното изживяване като говедарче на чувството за свобода, в ранната си възраст Пиер Жозеф е изживял и тежката участ на бедността. Дълбоко е изстрадан от него горчивият смисъл на думите, които е изказвал като юноша: “Бедността не е порок, но е по-лоша от порока”. В паметта му ще се вреже обидата, която е изпитвал като дете при честите събирания на Прудоновия род от пренебрежителното отношение, което проявяли по-заможните и с по-добро обществено положение членове на фамилията спрямо бедните си и с по-ниско обществено положениение роднини.1 Като ученик е проявявал значителни умствени способности и въпреки че поради липса на пари не е можел да си купува необходимата учебна литература, е имал отличен успех, за който е бил награждаван. Но същевременно често е бил и наказван заради това, че не е носел в училище съответните книги, т.е. наказвали са го, защото... е беден.

Чувствителната детска душа, естествено, дълбоко е преживявала тази несправедливост. Един случай на трагично изживяване на контраста между успешното овладяване на знанията в училище и имущественото разоряване на семейството е особено фрапиращ и самият Прудон по-късно го описва така: “... моят баща води едно дело, което бе загубено и което съвсем го разори. Същият ден, когато бе произнесена присъдата, аз бях награден за отличен успех. Със свито сърце присъствувах на тържеството, където всичко ми се усмихваше; бащи и майки прегръщаха синовете си – лавроносци и се радваха на успехите им, докато родителите ми бяха в съда и чакаха неговото решение. Когато се завърнах в къщи, намерих семейството си съсипано, а майка ми потънала в сълзи: ние бяхме загубили делото. Тази вечер вечеряхме само хляб и вода.” А още по-късно той формулира последствията от този факт върху начина му на живот така: “Баща ми бе изгубил земите си: ипотеката ги погълна. Кой знае дали, ако бях имал добър кредит, нямаше да остана през целия си живот селянин и консерватор?”

Това съдбоносно събитие в семейството на Прудон, така драматично преживяно от самия него на фона на успехите му в училището, по своята социално-икономическа същност не е някакъв особен, случаен инцидент, а е частен случай от един закономерен, масов и характерен за тази историческа епоха процес на разоряване и пролетаризиране на дребните собственици в селото и в града. Действително, Пиер Жозеф, който до този момент е участвал в селскостопанския труд на семейството си, като му се наложило да прекрати посещението си в училище, за да препечелва пари, станал печатарски работник, т.е. наредил се в редовете на работническата класа. При това, обаче, той явно продължил да носи в гърдите си по-скоро духа на селянина, и то със специфичната окраска на областта Франш-Конте, отколкото духа на работническата класа. Дълбоко емоционалното и интелектуално изживяване на този закономерен, социално-икономически процес в специфично-личен план, неизбежно оставило дълбоки следи в съзнанието и дейността на тази по природа мощна натура, детерминирало класовата позиция, на която ще застане в бъдещата си публицистична и обществено-политическа дейност – в нея Прудон ще се прояви не като представител на дребната буржоазия, както го характеризират някои автори, а преди всичко като представител на разоряващите се и пролетаризиращи се дребни собственици, предимно от селото, а заедно с това и като защитник на интересите на нарастващата в количествено и качествено отношение все още млада работническа класа. Тази характеристика на класовата му позиция допринася за обяснението и на особеното му политическо поведение, противопоставящо се, както на десните, така и на леви партии и идеологически течения, и на яростта му, която трепери в гласа му, когато трябва да защити интереса на бедните и онеправдани слоеве на обществото, и на склонността му към една натуралистична философия, в която, както отделният човешки индивид, така и човешкото общество като цяло, се третират в единство с природата.

Друг фактор за формиране на личността на Прудон е отношението му към книгата. Той е бил не просто отличен ученик – прилежен, старателно изпълняващ изискванията на учителите си. От 12 годишна възраст самостоятелно и с жар се занимавал с книгата – редовно посещавал градската библиотека и мъкнел в къщи купища книги подбрани по свой собствен избор, отговарящ на вътрешните му наклонности. И не случайно по-късно, когато трябвало да се захване да припечелва с труда си за своето и на семейството си съществуване, станал именно печатарски работник, отначало словослагател, а впоследствие коректор – в тази си трудова дейност той не се ограничавал да третира печатарските текстове чисто технически, просто като набори от букви, а със задълбоченно внимание вниквал в техния смисъл. Така, работейки, той се запознавал със съдържанието на редица нови книги преди още те да са се появилили по книжарниците. В липсата на официално образование у Прудон – на завършено средно и на висше, но компенсирано от ентусиазирано и упорито осъществявано и рационално насочвано съобразно индивидуалността му самообразование, ние сме склонни да виждаме не недостатък, а по-скоро предимство за бъдещата му теоретическа и публицистична дейност: фактор за генериране на оригинални идеи.

През 1837 г. Прудон публикувал първото си съчинение: “Опит за всеобща граматика”. Въпреки, че то не се е увенчало с успех, опитът му за разработка на тази тема в областта на лингвистиката явно е дал отражение върху неговия подход при последващите му социални изследвания.

През 1838 г. академията в Безансон присъдила на Прудон стипендията Сюар, която му дала възможност да отиде в Париж и там изцяло да се отдаде на интензивна интелектуална дейност. По това време, вече, той се е формирал като личност, формирали са се в основни линии мирогледът и интересите му, които определяли нейната насока. Резултат от нея е трудът му “Що е собственост”, излязъл от печат през 1840 г. – първа манифестация на философските и икономическите му схващания.

3. Философски схващания в “Що е собственост?”

При все, че заглавието на първия значителен труд на Прудон – “Що е собственост?”, извежда като централна тема в него такава от областта на политическата икономия, по същество той е по-скоро философско-икономически труд – в съответствие с тогавашното състояние на политическата икономия, характеризиращо се със значителна степен на неотдефиринцираност на собствените й проблеми, икономическата проблематика се третира в нея в тясна връзка с философски идеи и проблеми. Философският компонент в “Що е собственост?” обхваща два взаимно свързани момента: (1) философско-методологически подход към третирането на социалните и по-специално на икономическите проблеми и (2) трактовка на проблеми на социалната философия и етиката.

За Прудон висша форма на познанието е научното познание. Той характеризира науката със следните три черти: науката (1) е система от знания, (2) която съответствува на действителността и (3) която е изведена от опита и наблюдението.

Първата черта получава актуално значение през втората половина на ХХ-ия век във връзка с развитието на общата теория на системите.

Във връзка с втората черта е категоричното отхвърляне от Прудон на учението на Декарт за вродените идеи и на схващането на Кант за априорните форми на познанието. Но това не означава, че той пренебрегва субективния момент в познавателния процес. Проблемът за системата на категориите, които играят съществена роля в мисловния процес, изтъкната още от Аристотел, и при подреждането и осмислянето на данните от опита, дебело подчертана от Кант, Прудон преценява като извънредно важен и даже евентуално като единствен за цялата философия. Той прави много важното от гледна точка на теорията на познанието допълненително допускане, че посредством психологическия механизъм за образуване на навици в човешкото познание могат да се образуват нови форми категории, които също играят роля при формирането на съжденията ни, но те, обикновено, са лишени от обективни основания и вследствие на това са източник на заблуждения.

Третата черта изразява гносеологическата позиция на Прудон – емпиризмът. Но веднага трябва да уточним, че емпиризмът на Прудон по същетво е по-близък до логическия емпиризъм. Принципиалното значение на логиката за изграждане на науката се изтъква в гореприведената ґ характеристика чрез израза “е изведена от опита и наблюдението” – логическият извод е именно средството, благодарение на което се осъществява преходът от данните на опита към научната теория2. За Прудон логико-емпиричиският подход, присъщ на науката при изследване на поставените в нея проблеми, следва да се приложи и към разглеждането на социалните проблеми. Подобно на логическите позитивисти от ХХ-ия век той обвинява философите за умозрителния характер на разсъжденията им при разглеждане на въпроси, като този за границата между ума на животното и ума на човека, вместо да прибегнат към наблюдения на фактите. Но заедно с приложение на метода на наблюдението и на индуктивното обобщение Прудон е за приложение и на дедуктивни методи, в частност на идеи и методи на математиката, към изследването на социални проблеми. В този дух той изказва мисли като “елементите на алгебрата са същите, каквито са елементите на правото”, “във формата на числени отношения ние постигаме синтетическото единство на философията и науките” и в съответствие с тях прави опит за математизация на фрагмент от изследването си. В частност, по подобие на теоремите в математиката той формулира тезиса “Физически и математически собствеността е невъзможна”, след който следва доказателството му, във връзка с което пък формулира аксиома. Тези моменти от методологията приложена в “Що е собственост?” ни представят нейният автор като един от предшествениците на съвременната тенденция за математизация на изследванията на социални проблеми. •

Диалектическият подход намира израз във философския натурализъм на Прудон – третирането на човека и човешкото общество в единство с природата, като, вследствие на прилагането на историческия подход (в качеството на момент на по-цялостния диалектически подход), близо две десетилетия преди “Произход на видовете” на Дарвин той говори за произход на човека от животните. При това Прудон подчертава общността на редица форми на психиката и поведението при човека и животните, изказва интересни съждения за три степени на общителност между индивидите в посока на отграничаване на човешкото общество от животинските общества, търси корените на нравствеността в животинския свят.

Друг съществен израз на диалектическия подход в “Що е собственост?” е икономика, политика, третирането на различните страни на социалното – право, нравственост, в тяхната вътрешна взаимовръзка, намираща израз в сложната, съдържаща противоположни насоки, взаимовръзка между социалните категории – собственост, свобода, равенство, справедливост.

Може да се каже, че двете най-висши ценности за Прудон са свободата и справедливостта.

За него свободата е първото условие на човешкото състояние; тя е “conditio sine qua non” (условие, без което не може = задължително условие); тя е абсолютно право, защото е свойствена на човека тъй както непроницаемостта е свойствена на материята; тя е ненарушима за индивида в смисъл, че той не може да я отчужди от себе си, нито като я продаде, това е човек, нито по какъвто и да е друг начин. Свободният човек – който има възможност да се ползва от своя разум и от своите способности, който не е заслепен от страстта и не се намира под натиска на страха или под влияние на лъжливи възгледи.

Справедливостта се определя като признание от даден индивид във всеки друг индивид на личност, която е равна на неговата. Общество, – това са равнозначни понятия: идеята за справедливост, равенство членовете на едно справедливостта е идентична с идеята за обществото – общество са длъжни да бъдат справедливи в отношенията си един към друг; същевременно, съгласно древното определение, “Justum aequate est, injustum inadequate” (справедливостта е равенство, несправедливостта – неравенство); от непосредствено предшествуващите две твърения логически следва, че идеята за обществото съдържа в себе си идеята за равенство. При това, на всяко живо същество е присъщ обществен инстинкт, но в различна степен за човека и животните: животното е по-приспособено към самота, човекът повече се нуждае от общество; изолираният човек може да задоволява само незначителна част от потребностите си; цялата сила на човека е в обществото и в разумната комбинация на всички човешки сили. Така разбраната необходимост на човешкия индивид от човешко общество, предвид изтъкнатата по-горе равнозначност на трите понятия, придава на справедливостта, а заедно с това и на равентвото, статут на висши ценности, наред със свободата.

Собствеността се третира от Прудон като противостояща и на трите ценности – свобода, справедливост, равенство: собствеността неизбежно поражда деспотизъм, поражда тирания, тя е главната причина за съществуването на привилегии и деспотизъм; собствеността е право да се употребява и да се злоупотребява, т.е. тя е израз на несправeдливостта; собствеността е отрицание на равенството, тя е несъвместима с политическото и гражданско равенство; собствеността е антиобществена, тя и обществото са несъвместими – обществото трябва да загине или да унищожи собствеността. Същевременно обаче, пълното ґ премахване, както е в комунистическите проекти за преустройство на обществото, при което производството и разпределението на продуктите му се организират от колектива, така че колективът, т.е. обществото, ще решава за отделния индивид в какво жилище да живее, какви дрехи да облича, с какви дейности да се занимава, как да му е разпределено времето за различни видове дейности и т.н., води до лишаване на индивида от възможността му за личен избор, т.е. от свобода. Комунизмът, т.е. общественият строй, свързан с абсолютното премахване на частната собственост, т.е. с премахването ґ в каквато и да е нейна форма, заявява Прудон, отрича независимостта на индивида, той е несправедлив и тираничен. “Членовете на общината наистина нямат никаква собственост, но затова пък – подчертава той – самата община е собственик не само на имуществото, но също и на хората, както и на тяхната воля. Именно благодарение на този принцип на висшата собственост... животът, талантът и всички способности на човека са собственост на държавата, която, в интерес на общото благо, може произволно да се разпорежда с тях;... благодарение на този принцип, силният е длъжен да изпълнява урока на слабия,...; трудолюбивият да изпълнява урока на лентяя, въпреки, че това е несправедливо, умният – урока на идиота, въпреки, че това е нелепо. Благодарение на този принцип, накрая, човек е длъжен да се откаже от своето аз, от своята воля, от своя гений и привързаности и смирено да се подчини на интересите на величието и неприкосновеността на общината.... Общността е неравенство... Общността е потисничество и робство. Човек охотно се подчинява на закона на дълга, охотно служи на своето отечество, охотно помага на приятели, но той иска да прави това, което му харесва, когато и доколкото на самия него му се иска. Той иска да разполага със своето време, да се подчинява само на необходимостта, да има право да избира приятели, развлечения и реда в работата си; той желае да оказва услуги, подчинявайки се на разума, а не на заповедта, да принася себе си в жертва, ръководен от егоизъм, а не от робска покорност. Общността по своето същество е несъвместима със свободното развитие на нашите способности, с нашите най-благородни наклонности и най-скъпи чувства... И така, общността нарушава автономността на съвестта и равенството;... нарушава... свободата на поведението и мисленето...”. Всичко това означава, че частната собственост, поне в някаква подходяща нейна форма, се оказва необходимо условие, гаранция за свободата на индивида, за неговата автономия по отношение на обществото, за осъществяване в последното на справедливостта и равенството.

И така, Прудон установява по същество своеобразно диалектическо противоречие в собствеността: тя, сама по себе си, е отрицание на висшите ценности на човешкия индивид и на човешкото общество – свободата, справедливостта и равенството, и, същевременно, нейното абсолютно отрицание, имащо място в комунистическите проекти за устройство на обществото, води до същия резултат, което означава, че в някаква форма собствеността се явява гаранция за реализацията на същите висши ценности: свободата, справедливостта и равенството.

Как да се разреши това диалектическо противоречие в отношението на собствеността към фундаментално-значимите ценности: свободата, справедливоста и, равенството? – това е големият въпрос на социалната философия на Прудон и на неговата политикономическа теория за социална реформа. Този въпрос го вълнува не само в тази книга, но и в последващите му социални изследвания и политическа дейност. Решението, което той предлага в “Що е собственост?” е: “Индивидуалното владение е необходимо условие за обществения живот;... унищожете собствеността и запазете владението”. По същество Прудон предлага хегелианска формула на синтез на общността и собствеността, който той нарича нарича: свобода.

Ще завършим разглежането на социалната философия в книгата “Що е собственост?” с две метатвърдения на нейния автор, в които е налице един твърде наивен социален идеализъм – че е достатъчно даден философ да достигне до познанието на една истина за обществото, да я изложи в едно съченение и хората да го прочетат, и в резултат, това неизбежно и от само себе си ще доведе до преустройството на социалната действителност, който идеализъм мотивира едно удивително дръзко манифестиране на самочувствие за постигнат колосален успех:

“Справедливостта и законността... за тях е достатъчно да бъдат познати, за да станат задължителни, а за да ги познаем е нужна само способността да се размишлява и изучава”. “Аз изпълних задачата, която бях поставил пред себе си: собствеността е победена, тя никога няма да се оправи от моите удари. Навсякъде, където и да проникне тази книга, ще проникне също и зародишът на смъртта на собствеността; навсякъде, където тя се появи, привилегиите и робството рано или късно ще загинат, деспотизмът ще отстъпи място на царството на разума.” •