За посветените в тайните на секретните служби на една диктатура – в нашия случай ДС – е смешно и цинично да се разделят техните щатни и нещатни сътрудници на битови доносници и патриоти, защитавали „националната сигурност”. Ставайки сътрудници на ДС, те се превръщат ipso facto в престъпници. Защото по собствената им дефиниция са „ЩИТ И МЕЧ” на диктатурата и на упражняващата я партия. А диктатурата, както бе посочил още нейният идеолог Ленин, е власт неограничавана от никакви закони, тоест царство на произвола. Със създадените закони и наредби тя само „легитимира” престъпленията си.

От друга страна, както е известно от американската конституция или от френската от 1793 година (писана в разгара на ВЕЛИКАТА РЕВОЛЮЦИЯ) право на народа и дълг на всеки човек е да защитава и да се бори за свободата, когато властта е отнела елементарните права и свободи на своите поданници.

От колизията между произвола на властта и борбата за свобода произлизат престъпленията на нейните секретни служби, чиято главна цел е не само унищожението на правата и свободите на ДИКТАТУРАТА НА НОМЕНКЛАТУРАТА, но и тяхното физическо, интелектуално или нравствено „неутрализиране”.

За изпълнението на тези задачи „органите” използваха УБИЙСТВА със или без съд, МЪЧЕНИЯ, РОБСКИ ТРУД и други форми на масов физически, психически и нравствен терор, заимствани от богатия арсенал на бившия СССР до и след смъртта на Сталин.

Към юридически оформените екзекуции следва да се прибавят избитите по време на „следствията”, при опит за бягство от превърнатата в тюрма страна, умъртвените в лагерите с глад, побоища или отказ на медицинска помощ, както и ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ПСИХИАТРИЯТА КАТО ПОЛИТИЧЕСКО ОРЪЖИЕ ОТ ДИКТАТУРАТА СРЕЩУ НЕЙНИТЕ ПРОТИВНИЦИ.

Това са най-тежки престъпления – по глава 14 от НК – „против човечеството и мира” (секретните служби на диктатурата водиха тайна или открита война срещу народа в продължение на 45 години). Престъпленията, за които по сегашния Наказателен кодекс и по международното право нямат давност!

„СЧЕТОВОДСТВОТО НА СМЪРТТА” съществува и за да не се оспорва верността на цифрите, има само един безспорен начин – ОТВАРЯНЕ НА ВСИЧКИ АРХИВИ на репресивните институции: на министерствата на вътрешните работи и правосъдието, на специалните служби и партийните архиви, както и тези на общините, в които е имало въдворени, интернирани, изселени. В съществената си част обаче, те продължават да са ДЪРЖАВНА ТАЙНА или „Класифицирана информация”. Така 17 години след промяната на диктатурата с пазарната демокрация, въпреки изреждането на всички възможни партийни образувания от „десницата”, „центъра” и „левицата”, достъпът до архивите на диктатурата и най-вече на нейните репресивни институции остава фактически забранен. И днес с помощта и съучастието на „елитите”, дошли на смяна на „авангардите” продължава укривателството на престъпленията и протекцията на престъпниците.

А и когато се имитира „отваряне” и достъп до тях, той е поверен на старите „професионалисти” от репресивните ведомства или на зависимите и контролирани от тях доносници. Достъпът до съдържащите се в архивите данни за престъпленията на диктаторския режим се разрешава от служби, институции, комисии и се контролира от съд и прокуратура, чиито членове, почти без изключение, са бивши или превербувани доносници на „бившата” тайна полиция (ДС), или сами са участници в репресиите и следователно, с отказа или с възпрепятстване на правосъдието, предпазват себе си от неминуемите удари на Темида.

В същия порядък следва да бъде поставен с цялата му острота и въпросът за МОРАЛНИЯ И ДУХОВЕН ГЕНОЦИД, вследствие политиката на създаване на полицейска опора на диктатурата, чрез масовото вербуване на доносници. Геноцид, който по своите поражения не отстъпва по нищо на физическия. За неговите размери може да съдим по броя на доносниците, чието вербуване беше една от главните задачи, поставени от Партията (с главно „П”) пред тайната полиция. Към него следва да прибавим и партийните членове, които бяха доносници по устав заедно с активистите на различните резерви и „трансмисии” на диктатурата – Комсомол, Отечествен фронт, Профсъюзи, Българосъветски дружби и т. н. Изчислен чрез индиректни методи броят на различните категории щатни и нещатни сътрудници на тайната полиция варира от 25% до 33% от активното население в различните соцстрани и представляваше истинска полицейска опора на диктатурата в миналото, а днес – съществена част от „електората” на мутиралата в буржоазия номенклатура и на нейните деца и внуци.

Точните данни за броя на вербовчиците и техните жертви, превърнати в секретни слуги и помощници на палачите, се съдържат в архивите на тайните служби, но те продължават да бъдат държавна тайна, чието съхранение се мотивира по най-различни, но еднакво безсрамни начини от днешните „демократични” или „демократизирали се” властници. Те манипулират, плашат и мамят обществото с опасността, която представлявало отварянето на архивите на бившата ДС за „националната сигурност”, за „общественото спокойствие” и за накърняването на „правата на личността” (чрез разсекретяване „личните данни” на копоите и техните агенти). Повторното засекретяване на мизерните дела на ДС от правителството на Сакскобурготски, които „разработки” в голяма част се увенчаваха с екзекуции или дългогодишни пребивавания на „обектите” им в затворите и концлагерите, позволи „законното” укриване на доказателствата за извършените престъпления от диктатурата, което само по себе си е престъпление (укривателство). Още едно престъпление на „демократичните” властници е узаконената възможност за превербуване на доносниците и поставянето им под чадъра на сегашните специални служби, които всъщност са замаскираните с нови етикети стари управления на ДС.

Данните за престъпниците и престъпленията, които се съдържат в архивите на бившата ДС, не са само източник на „историческо познание” и „памет на миналото”, но и основа за създаване на километрични обвинителни актове срещу убийците, инквизиторите, садистите и техните политически вдъхновители и ръководители от най-високите етажи на властвалата мафия, наречена компартия. Точно затова архивите остават запечатани със седем печата.

Посочените и други, неупоменати тук, престъпления на диктатурата на номенклатурата бяха производна на държавния тероризъм. Той бе издигнат в ранг на официална политика на компартията, с чиито интереси бяха съобразени, както законотворчеството, така и прилагането на законите от репресивните й институции.

В допълнение към гореказаното трябва да добавим, че всички управления на ДС действаха в синхрон като репресивни „органи” на диктатурата срещу всеки, който се е борил за свободата. (Разполагаме с ПЛАНОВЕ И СПРАВКИ на ДС, които доказват неопровержимо общите престъпления на ПГУ, ВГУ, IV и VI управления на ДС, както и тяхната престъпна колаборация с КГБ, ЩАЗИ и другите „братски” секретни служби).

Една съществена част от тази престъпна дейност беше насочена срещу политическите емигранти чрез компрометирането им пред властите на далите им убежище страни и „неутрализирането” и ликвидирането им върху техните територии с помощта на „операции”, „комбинации” и „игри”. По този начин в абсолютен разрез с нормите на международното и национално право „чекистите” изземваха прерогативите на западните държави. Това ги превръща в субекти, срещу които трябва да бъде възбудено наказателно преследване.

И най-после на последно по място, но не и по важност, е престъпната дейност на секретните служби на диктатурата срещу страните от Европейския съюз, към който днешните български правителства и политически „елити” искат да се присъединят на всяка цена, оставяйки Задгранична агентура на ДС, разсята като ракови клетки в техните „отворени” общества.

Следва да добавим, че шпионските, подривни и терористически акции и „мероприятия” на българската ДС се супервизираха и координираха от секретните служби на СССР – КГБ и ГРУ, пъпната връв с които не е срязана. Нерядко те бяха пряко изпълнение на заповеди и на (мокри) поръчки на ползващите се със зловеща слава учреждения на шпиони и убийци, чиито правоприемници са „чекисти” от рода на днешния президент на Русия Путин и неговото обкръжение.

Доказателствата за тези и безброй други престъпления на „бившата ДС”, както казах, се намират в архивите на нейните управления или в касите на „оперативните работници” на наследилите ги днешни спецслужби. Там са документите и за престъпленията на мутиралата и трансформираща се в буржоазия номенклатура, извършени в периода на ПАЗАРНАТА ДЕМОКРАЦИЯ, която също е дело на „бившите” номенклатурчици, техните „органи” и доносници през т. нар. МИРЕН ПРЕХОД.

Поради тези и много други причини, върху които тук не се спирам, „ДОСИЕТАТА” на бившата ДС следва да бъдат отворени. Всички, без изключения – „работните” и личните дела на доносниците, кадровите и личните дела на техните вербовчици, както и тези на „разработваните” от тях „ОБЕКТИ”-жертви.

„ДЕЛАТА” на бившата ДС следва да се отворят от обществени организации със задължителното участие на невербувани „обекти на разработките” и с елиминирането от тях на щатните и нещатни сътрудници на бившата ДС, не за да се „запълнят белите страници” от българската история, да се опресни затлачената от манипулации народна памет или да се прокарат „лустрационни закони” срещу нейните щатни и нещатни сътрудници.

НЕ! Досиетата на ДС, на всички нейни управления и отдели (включително „забравения” и неупоменаван от никой отдел „ЗАТВОРИ”, преименуван днес в Главна дирекция към Министерство на правосъдието, в чийто архив се укриват едни от най-тежките престъпления на ДС и ръководещото я Политбюро на ЦК на БКП), трябва да се отворят, за да бъдат съдени и осъдени престъпниците от „Партията”, „органите”, институциите и „трансмисиите” на диктатурата, които „пак са между нас” и са завзели или по-скоро не са изпускали нито за момент която и да е от ключовите позиции в политиката, правосъдието, секретните служби, бизнеса, медиите, науката, културата, църковния клир и всички останали сфери на живота в окаяната българска „демокрация”.

Разбира се, подобно правосъдие може да бъде раздадено единствено от революционните трибунали на въоръжения народ, а не от т.нар. „ПРАВОВА” държава, чиито

• СЪДИЛИЩА СИ ЗАТВАРЯТ ОЧИТЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, КОИТО ПО НИЩО НЕ ОТСТЪПВАТ НА НАЦИСТКИТЕ

• КОЯТО ИЗИСКВА ОТ УБИЙЦИТЕ ЕДИНСТВЕНО ДА СЕ ПОКАЯТ И ИЗВИНЯТ НА ЖЕРТВИТЕ СИ,

• ПРЕЛАГА… АМНИСТИЯ ЗА ОТКРАДНАТИТЕ МИЛИАРДИ

• И В ДОБАВКА УКРИВА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ, КАТО ГИ ПРЕВЕРБУВА, ЗАБРАНЯВА ДОСТЪПА ДО ДОСИЕТАТА ПОД ВСЕВЪЗМОЖНИ ПРЕТЕКСТИ, ДОКАЗВАЩИ ИДЕНТИЧНОСТТА ћ С ПРЕСТЪПНИЦИТЕ И ПОСТАВЯ ВСЕ НОВИ И НОВИ ПРЕПЯТСТВИЯ ИЛИ ГИ РАЗКРИВА СЕЛЕКТИВНО С ОГЛЕД НУЖДИТЕ НА ПОРЕДНИЯ, УПРАЖНЯВАЩ ВЛАСТТА КЛАН.

Остават открити въпросите:

• ЗАЩО ПРИ НАЛИЧИЕТО НА БЕЗСПОРНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ИЗВЪРШЕНИ НАЙ-ТЕЖКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, ТЕ ОСТАВАТ НЕРАЗСЛЕДВАНИ И БЕЗНАКАЗАНИ, КАТО НИТО НАЦИОНАЛНИТЕ, НИТО МЕЖДУНАРОДНИТЕ ИНСТИТУЦИИ (НАЙ-ВЕЧЕ СЪДЕБНИТЕ) НЕ ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ЗА СЪД НАД КОНКРЕТНИТЕ ПРЕСТЪПНИЦИ?

Най-многото, което тези институции са поискали, е „МОРАЛНОТО” осъждане на „ПРИЗРАКА НА КАРЛ МАРКС”, срещу което престъпниците нямат нищо против! ТЯХНАТА БЕЗНАКАЗАНОСТ СЪЗДАВА АТМОСФЕРАТА НА СМЕРДЯКОВЩИНА („всичко е позволено”), КОЯТО БЛАГОПРИЯТСТВА ПОВТОРЕНИЯТА НА ТРАГЕДИЯТА И В БЪДЕЩЕ.

Поставянето на въпроса за отговорността на престъпниците в бившите соц-страни за едни от най-масовите убийства и репресии през XX век предизвика скритата неприязън у представилите на „Свободния свят” и доказва по недвусмислен начин цялото лицемерие и спекулации с проблема за „правата на човека”?

През 2005 година на възпоминанията за ХОЛОКОСТА в Полша присъстваха Буш и компания. В Москва бяха устроени чествания на 60-годишнината от „победата над фашизма”. Същевременно броят на избитите от болшевишката диктатура човешки същества продължава да е тайна и за тях няма възпоминания. Досега никоя от многобройните международни организации, нито някой от патентованите „защитници на човешките права” – партньори на убийците или на техните наследници – не са поставили въпроса за нейното разбулване. По неофициални данни жертвите в страните на бившия соцлагер, в „народен” Китай и в останалите соцдържави от Третия свят надвишават 10 (десет) Холокости, но това се отминава с мълчание!

ЗАЩО ВЪРХУ ТЕЗИ СВРЪХЧУДОВИЩНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ТЕГНЕ ТАБУ?

Франкисткият режим все още не е осъден 30 години след края на каудильо по същите причини, поради които не е осъден и болшевизмът. Използването на „кадрите” на съборените диктаторски режими за утвърждаване на „демокрацията” в победените във Втората световна война държави и възпрепятстването на народа да решава собствената си съдба, е стара и изпитана политика на победителите над нацизма и фашизма. Сега те я прилагат и спрямо болшевизма. Това е ПОЛИТИКАТА НА НАБИРАНЕ И ВЕРБУВАНЕ НА ШКОЛУВАНИТЕ ОТ МОСКВА СЛУГИ, НОМЕНКЛАТУРЧИЦИ, ШПИОНИ, ИНКВИЗИТОРИ И ЕКЗЕКУТОРИ и техните доносници, които да готови да разпорят коремите на собствените си майки, ако срещу това ги оставят ненаказани и не конфискуват богатствата им, от чиито грабеж последва днешният повторен геноцид и агония на българския народ, намалял с близо два милиона души само за последните 17 годнини. За разлика от онези, за които Исус искал от своя бог да им прости, защото не знаели какво вършат, дамите и господата, които провеждат тази СМЕРДЯКОВСКА политика знаят много добре мръсната си роля и за това не заслужават никаква прошка! •

 - Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората! - Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие. - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие... Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

 - Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна: - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си. Дяволът пак се усмихна: - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна: - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша: - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря: - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка. - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя! Дяволът: - Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

 Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле.

Дяволът му напомни: - Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш.

Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка: - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола: - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко. - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: - Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"

     Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка. Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията. А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета". Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул. - "Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" - Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само - црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50 - 60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т. е - в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. - "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." - Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания", оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливия редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после "Читалище" се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т. е. - по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото христово възкресение".
     И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници. Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!" И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента "гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

М и х а и л

[ в. "Знаме", г. I, брой 10 от 2 март 1875 год.]