министърът на МОН е за уволнение, барабар с правителството

Веднъж ми откраднаха всичките пари (а тъкмо ги бях взел), но ми оставиха портфейла с документите вътре и мърлява дребна банкнота. Изпитах някаква симпатия към тия крадци – предполагам нещо в нашата добра – или робска? – природа. Има и такива правителства и много често им прощаваме заради мърлявата банкнота и документите, заради недокраденото. Има правителства, които от време на време свършват нещо полезно. Ще вземат да построят нещо хубаво с отмъкнатите пари, ще откажат да построят нещо гнусно, ще помогнат на някакви хора, които наистина имат нужда, ще откажат да пращат войници да убиват и мрат за кефа на търтеите – има такива правителства, за съжаление. Не ги обичам, защото ми усложняват анархисткия аргумент. Анархисткият аргумент не става по-слаб от тях, но има една запетая повече. Не ги обичам.

Правителството на Станишев обаче не е от тях. То ми е любимото. Откакто доказвам колко е излишна държавата, никое правителство не ми е предлагало толкова ясна и убедителна карикатура „Без думи” като това на Сергей Дмитриевич (известен в по-старите партийни среди като „малкия на другаря Станишев”). Откакто Българското социалистическо движение за права и свободи „Симеон Втори” докопа властта, то е непресъхващ извор на безкоментарни карикатури на войнстваща некадърност, сервилно раболепие и усърдно мътене на водата, която продължава да дава риба на неговите спонсори с пеликански гуши. Министърът на МОН – наричан по-нататък за кратко МОНстър – днес печели заслужено преходното знаме „Румен Овчаров”. Той направи невъзможното, за да докаже, че не става за това, за което взима заплата (доста над средната в обществения сектор), а то е просто: да подобрява образованието с бюджетни средства. МОНстърът доказа с две прости логически стъпки, че не става: 1) той заяви: „не може да се говори за качество в една система, в която хората не са мотивирани дори на материално ниво” (парламентарен контрол, 28.09), но когато учителите заявиха колко пари им трябват за мотивация, той каза, че 2) пари за такова заплащане не може да намери. Още тук вицето трябваше тихо и кротко да си вземе куфарчето и да напусне през задния вход сградата на Дондуков 2А. Няма нужда да си Аристотел, за да изведеш от 1) и 2) заключението, че МОНстър Вълчев не може да осигури качествено образование с бюджетни пари, което му е работата. Само че той не ще да се чупи, защото иска да е вице и МОНстър и реши да контраатакува логиката с твърдението, че учителите искали твърде много твърде бързо. Тук ще повикаме на помощ отново добрата ни приятелка логиката (съжалявам, ако говоря като учител – такова е времето) и ще зададем един спомагателен въпрос: ако тези учители имат нужда от невъзможно много пари за мотивация, имате ли, господин МОНстър подръка други учители, които са навити мотивирано да осигуряват качествено образование за колкото им предлагате (плюс сладките обещания за 2008 и 2009, на които те със сигурност вярват, като помнят обещанията за 2006 от 2005)? Защото ако имате, дайте да ги уволняваме тези алчни изнудвачи и да назначаваме съвестните и разумни техни заместници още сега, веднага, защото май на коледа ще ядем само от коледната ваканция. Няма да е проблем да ги чупим – в Бургас например вече обявиха, че сами напускат, ако не им бъдат изпълнени исканията. Прав им път – да вървят да циклят паркет в Израел и да сменят памперси в Кипър. Обаче МОНстърът не печели и тук. Балами да учат деца за 400 лева плюс мазни бесепарски обещания вече няма. И тежкото доказателство за това са статиите всяка година във вестниците преди 15 септември: „Търсят се 200 учители в София”, „Търсят се 1000 учители по езици”, „Търсят се учители по информатика” и пр. и пр., което означава съвсем ясно: други учители при тези условия няма, особено за „качествените” предмети. За да има, трябва да се променят условията, а за да се променят условията, трябва да се изпълнят исканията на стачкуващите учители. Ако МОНстър Вълчев не може, да се разкара и да ги изпълни Станишев. Ако и той не може – да се разкара и той. По експресно проучване, извършено от ФАБ сред пълнолетни граждани на републиката, броят на плачещите след оставка на Станишев ще е приблизително равен на броя на режещите лук и дишащи през носа в този момент. Станишевият кабинет има огромни вересии от програмата, с която взе властта, наречена „10 ангажимента за социално отговорно управление” – разполагаме с пълния текст, ако някой го е забравил. В нея не става дума за „края на мандата”, а за обещания, останали неизпълнени още миналата година и продължаващи да висят през тази. Ако не накажем явните лъжи от предизборните програми сега, когато имаме пълно основание за това, значи електоралната демокрация е престъпление измама с цел лично облагодетелстване с бюджетни средства и всеки продължаващ да гласува е съучастник. •

Националната ни сигурност: богатите – по-богати, бедните – по-бедни Защо им трябваше на нашите управляващи да въвеждат плосък данък? Тук ще пропуснем социалистическите простотии от рода на „това е най-справедливият данък” и „всички работят при равни условия, значи трябва да се облагат при равни условия”. Подобни аргументи не звучат приемливо след като се опиташ да обясниш на някого с 300 лева заплата, че онзи с 300 000 месечен доход също печели парите “си” с пот на челото… За сметка на това ще изтъкна аргументите, които се натрапват, а именно въпросът с прословутите инвестиции.

Същност на реформата

Правителството обясни, че това щяло да увеличи инвестициите и да облекчи данъците на хората. Нека да започнем от хората и разгледаме очакваните резултати от въведения данък върху три типа хора – онези, които получават месечно сравнително малко пари и следователно би трябвало да плащат почти същите данъци (по груба преценка, това са хората с доход около 400 лева); хората, които получават относително повече пари (тоест с доход над 400 лева) и ще плащат по-ниски данъци, и хората, които разчитат на държавния бюджет.

Цените се вдигат, а ние?

Когато се вдигнат цените на транспорта, човек си казва „няма да дупча билетче”. Когато се вдигнат цените на парното, си казва „няма да си плащам сметката”. Когато се вдигнат цените на цигарите, си казва „за колкото стигнат”. А като вдигнат цените на хляба?

Този въпрос стои на дневен ред с все по-големи букви и цифри. През последните седмици станахме свидетели на рязко поскъпване на стоките за крайните потребители. Годината беше много лоша за земеделската продукция. Поради ниските добиви в световен мащаб цената на пшеницата расте главоломно на международните пазари, а няма никаква статистика какви количества пшеница се изнасят от страната.

През зимата се очаква цената на зърното на борсата да достигне по 450 евро за тон, Държавният резерв е празен, а „освободените” 150 хиляди тона не са възстановени. По лев струва хлябът в Стара Загора и Бургас. Около 1 лев се въртят цените на брашното. Слабата реколта силно удря и животновъдството. Сиренето и кашкавалът вече са по-скъпи от свинското. Килограм „Витоша” струва между 7,50 и 12,90 лв, а кравето сирене е от 3,90 до 7,50, най-често е около 7. Пържолата върви по 6,10 - 10,40 лв. До 3,15 лв стига олиото в Благоевград. Очаква се поскъпване и на месото.

Според медиите в нея 95% от престъпленията се разкриват, управляващите подкрепят мира и демокрацията, БВП расте стабилно с около 6% годишно и все повече хора живеят на кредит, което показва повишената сигурност сред средната класа (за работническа класа вече е неудобно да се говори). Лоши са единствено политиците, тях можем да ги плюем на воля, стига да не споменаваме имена и да не показваме лица. Породата “политик” е много лоша, но отделните нейни представители са изключения, стига да не са от “грешната” политическа сила.

Ние от ФАБ виждаме нещата по твърде различен начин. Никой няма желание, нито възможности да направи пълен списък от престъпленията, които стават ежедневно около нас. Престъпления не според закона или морала – от тях ние не се интересуваме особено
– а престъпления за съвестта на всеки достоен човек. Престъпления, които повечето бедни хора около нас подминават с попържни под мустак и още малко болка в кошницата на “промяната”. Престъпления, за които журналистите губят работата си, ако решат да ги раздухат истински. Престъпления, които създаваха и още създават истинските капиталисти у нас – тези, на които няма как да не се плаща и на които няма как да се откаже. Ще споменем само няколко от тях, заедно с последствията, на които се радваме всички ние.
Държавата слабо ни интересува.
Интересуват ни хората и затова започваме от обществото и така нареченото “обществено мнение”. Такова животно, разбира се, не съществува, понеже “обществените” медии, които уж го изразяват, са точно толкова обществени, колкото и мерцедесът на Васил Божков. Според официалните статистики България е в първите 10 в света по влияние на правителството върху медиите и на първо място по автоцензура в самите “обществени” медии. Ето, шампиони сме не само по фигурно пързаляне, но това удобно се подминава с лека ръка от същите тези “обществени” медии. Като резултат, на “общественото мнение” не му пука за цензурата. Но в същото време цензурата от страна на правителството добре говори колко демократична ни е демокрацията. А автоцензурата, налагана в самите медии, идва от това, че гарван гарвану око не вади, а собствениците на вестниците си пият кафето с „приятелските” кръгове, които ограбват държавата. Те едва ли имат голям избор – по-добре да си пият кафето, отколкото да си събират зъбите от пода.
Резултатите са налице: eдно общество, в което всеки за всичко има мнение, но никой от нищо не се интересува (всъщност тука не сме шампиони, братята американци са много по-напред, но ние упорито ги гоним и скоро ще ги настигнем, да живей!). Лицемерието, отчуждението, еснафщината ни облъчват от екрана, от вестниците, от витрините, билбордовете, ако щете от контрольорите в градския транспорт и чиновниците в данъчното: “Свестните у нас считат за луди”. Човек за човека е ... не, не вълк, а прасе! Прасенцата си гледат всяко в своята копанка, докато вълците обикалят и си избират откъде да гризнат по нещо.
Какво правят в това време кучетата? Ами правят точно това, за което им се плаща. Грижат се да не бутне някой реда. Полицаите обикалят и ръмжат, гледат и те да докопат някоя мръвка. И който не слуша увълчените им господари, го бият. Понякога го отнасят и “почтени бизнесмени”. Пребити до смърт без съд и присъда, по демократически. Много по-често обаче го отнасят по-свестни хора – млади комунисти с плакати за антивоенен митинг, дори и обикновени минувачи. Те биват пребити от бой, замъкнати в участъка и виновни до доказване на противното. Но за това няма кой да пише. Няма кой да търси сметка на престъпниците. Не се намери никой да им поиска сметка дори когато полицаи убиха случаен гъбар в гората и получиха жестокото наказание да платят 1000 лева. Не би, някои са по-равни, особено ако трябва да пазят задниците на управляващите.
А самите управляващи не падат по-долу от тях. Народът е казал, “рибата се вмирисва от главата”. Щом един полицай може да ви начупи главата за това, че сте го погледнали накриво, щом може да си затвори очите за изнасилвания и убийства на деца (не са само сестрите Белнейски, подобни случаи има много, но не звучат “европейски” и не се раздухват), какво ли могат да направят техните началници? Та да погледнем само така наречения “главнокомандващ на армията”, господин-другаря-джентълмена Първанов. Той официално амнистира един осъден разбойник, известен като Дон Цеци, за да може последният отново да стане дупедат в парламента. Човекът, като всеки друг, имал нужда от шанс в живота – само дето “всеки друг” не получава президентска амнистия като се погаври с нечия чест. Но това иди-дойди – президентът има много по-гнусни навици, например да лъже-маже преди избори пред очите на всичките му там журналисти, общественици и прочее блюдолизци. По въпросите като НАТО и изтеглянето от Ирак изведнъж се оказва, че имало консенсус и то всъщност едва ли не било излишно да се говори за това преди изборите, ама на, все за нещо трябва да се говори.
Всъщност, практически по всички въпроси, които нас лично ни засягат, има консенсус в “политическото пространство” (ние сме в “другото” пространство, където човек за да яде, трябва да работи, а не да лиже или да застреля някого). Накратко, консенсусът е, че тълпата трябва да се мачка: като няма хляб – повече зрелища, а където зрелищата не помагат, со малко кютек. Затова полицаите ни се превръщат все-повече в песове, отколкото в хора, а войниците ни стават напомпани роботи, готови да стрелят, по когото им кажат. Защото утре, когато някой надигне глава срещу “порядъка” на експлоатацията и тиранията, трябва да има някой да му я клъцне, а този някой, за да си върши работата, трябва да е тъп и задоволен. Малко по малко се отнемат правата на работниците, правото на капитала се защитава безрезервно, богатите са добри по подразбиране, общото минава в частни ръце, раздават се неизплащаеми кредити и се издигат железобетонни огради около новобогаташки дворци. Защото, за да експлоатираш някого, той трябва да няма нищо свое. Бедните ще стават по-бедни, а богатите – по-богати. Тъпчат ни и ще ни тъпчат още повече, защото те го искат, а ние ги търпим.
Това не е просто заговор на клика червени или сини гадове, а закон за развитие на обществото, предпоставките за който са между самите нас. Ако тук и сега все още имаме храна и дрехи, да не забравяме, че за тях плащат и нигерийците с петрола си, и китайците с труда си, и бразилците с горите си, и планетата с климата си, и иракчаните с кръвта си. Всички те западат ден след ден, ако не искаме да паднем и ние след тях, заедно с пясъчната кула наречена ЕС, трябва да се стегнем и то бързо. Времето не чака. У нас на две родени деца се падат трима умрели души. По последни данни 75% от населението са живеят в недоимък, 40% са официално признати за бедняци. 92% работят наднормено. Стига сме гледали себе си и “своето”. Няма нищо “мое” там, където всеки търси начин да ме ограби.
Правата на човека се гарантират от хората около него, а не от две шепи самозванци, научени как да ни лъжат, за да ги търпим. Трябва да си върнем способността да живеем заедно с хората около нас, да си върнем комшулука – съжителството да бъде извор на радост от взаимната полза, а не само на компромиси и „толерантност”. Никаква толерантност обаче към фалшивите потиснически институции на държавата, наложени ни от историята.
Нека започнем от утре! Да се съберем с хората около нас, с хората, които вярват, че трябва да жертват нещо от себе си в името на собственото си съществуване, на свободата и бъдещето си! Да създадем организации от хора, а не от овце, които да се борят за правата ни и да защитават интересите ни! На работното място, на улицата, пред останалите хора, ако трябва и пред останалите народи. ФАБ е една такава организация, създадена, за да помага на хората да решават общите си проблеми. Трябва ли тя да е единствената? Достатъчно ли е да излезем на протести веднъж-дваж годишно, да напсуваме правителството и да си сложим шапката на пирона у дома? Толкова ли няма наоколо други хора, които са готови да потърсят своето без да се качат на врата на някого? Някой наскоро търсил ли ги е със свещ, та да се отказваме, преди да сме започнали? Ами ако ги намерим? Ако се окаже, че нещата, които ни събират, са повече, отколкото тези, които ни разделят?
Тогава трябва да вземем това, което е наше и да го социализираме. Да го поставим под възможно най-пряк контрол на хората, които го ползват и създават. Да пожертваме част от времето си, ако трябва всяка седмица, всеки ден, за да управляваме живота си така, както ни харесва на нас, а не на тулупите “отгоре”. Да започнем от “общото”
– общинската собственост, природните ресурси, дори боклуците по улицата и да завършим с танковете в казармите, дворците по планините и заводите, строени от нас, от бащите и дядовците ни. Тогава, когато всеки има възможност да промени това, което го засяга, да използва това, което е създал, тогава ще можем да кажем, че сме по-свободни и по-щастливи от днес. •

Точка на кипене

 

Софийската „Топлофикация” не е просто скандал, а грабеж и ограбеното трябва да се върне

 

„Нямам думи! Сметката за месец декември за 58 кв. м. апартамент е 360 лева!!! Много съм бесен, кажете кого да убия?!” пише читателят на в-к "Свободна мисъл" Георги Стоянов от София и не е сам.

Престъпната държава и нейният софийски клон, наречен Столична община, трябва да си платят огромната сметка към нас, защото гратисният им период свърши отдавна. Поколения българи са строили централи, магистрали, тръбопроводи, съсипвали са живот и здраве в рудници и пещи, за да бъде животът на техните деца по-светъл, по-топъл и по-удобен.

Животът на техните деца, а не на шепата самозвани търтеи, перчещи се с охолство на фона на освирепелия от наглостта им народ. Вмирисаната шайка политически фигуранти продължава да се замеря с изпражнения в един мерзък спектакъл и да твърди, че ние сме виновни, че не сме си плащали сметките. Не. Ако сме виновни в нещо, то е, че не сме им потърсили сметка. Сметка, която няма да остане неплатена като надутите им килокалории.

Да изтръгнем от лапите им всичко, което им дава власт над живота ни – централите, тръбите, пътищата, правото им да решават кое колко струва – правото им да ни ограбват. Защото баламите може никога да не свършват, но търпението на небаламите свърши!

 

ФАБ призовава всички тях на бунт срещу самозабравилата се власт.

 

На първо време – нито стотинка на „Топлофикация”!

 

Бойкот на сметките, докато не си върнем контрола върху онова, което ни принадлежи. Борбата продължава. •

 

В-к Телеграф, 25 януари 2007 година:

„Софиянци ще получат по-високи сметки за потребената електроенергия през януари, предупредиха от „CEZ Електро България”.

От електрическото дружество обясняват, че причината за завишаването на сметките е, че през декември бяха съкратени сроковете за отчитане на електромерите с 3 до 7 дни заради законовото изискване за преструктурирането на електроразпределителните дружества. Тогава обаче и потребителите са имали по-ниски от обичайните сметки, отбелязват от CEZ. Сега съответно се удължава периодът на консумация на 33 до 37 дни, защото дружеството се връща към старите си графици за отчитане на електромерите.

ПРАКТИКА

С цел съкращаване на времето на заплащане на електроенергията, в столицата фискалният бон за заплатените от клиентите суми не съдържа информация за консумираната електроенергия, обясниха от дружесвото. В случай, че даден клиент от София не е получил съобщение или изяви желание да се запознае с показанията на електромера, в момента на плащане той може да получи тези показания в допълнително отпечатан документ.”

Въпроси:

1.         С колко точно ще бъдат завишени сметките и къде пише, че може така?

2. Дали завишаването няма да е допълнително завишено от страна да CEZ, заради желанието им за по-голяма печалба?

3.         На документа, който се издава от продавача, „фискален касов бон”, не трябва ли да има точно упоменато какво и колко е купил купувачът, както и цената, разбира се?

Примерни отговори:

1.         CEZ: “Ще правим каквото си искаме. Нали сега токът е наш!”

2.         CEZ: „Естествено! Ама вие не се сърдете, нищо лично, просто бизнес. Вие сте тези, които се оставят да ги баламосват!”

3.         НЕК: „А вие какво искате – хем в Европа, хем без два реактора, хем да не продаваме ток, хем по-ниски цени ли? А дупката в хазната вие ли ще я запълвате (риторичен въпрос)?” •