|
На 50-годишнината от делото срещу Сако и Ванцети губернаторът на Масачузетс Майкъл Дукакис реабилитира Сако и Ванцети и имаше страшно много спорове около факта, че щатската управа се извини за това, че е екзекутирала тези двама мъже. Знаете, властта от време на време го прави – извинява се. Хрушчов се извини: „Извинявайте. Видите ли, ние, такова, убихме малко хора.“ Клинтън се извини заради робството. Аз не искам да говоря подигравателно за тези извинения. Всъщност, искам, разбира се. Но все пак нека отдадем дължимото на Дукакис. Той създаде комисия, която трябваше да преразгледа делото срещу Сако и Ванцети. Имаше хора, които смятаха, че той просто трябва да ги помилва като губернатор, макар че за това беше късничко – те са екзекутирани през 1927 г., а това става през 1977 г. Както и да е, комисията излезе с доклад, в който стигаше до заключението, че процесът срещу Сако и Ванцети не е бил справедлив. Това е много, много меко казано. Въпреки това, то предизвика остра реакция у хората, които по някакъв начин защитаваха екзекуцията на Сако и Ванцети, които защитаваха действията на властите в Масачузетс – все пак в този процес властта участва на много нива – съдилища на първа инстанция, на втора инстанция, губернаторът на Масачузетс Фулър. Мисълта ми е, че този проблем остава жив, защото проблемът за справедливостта остава вечно жив, проблемът за законността и не само за смъртното наказание, но изобщо за съдебната система...
Всичко започва през пролетта на 1920 г., скоро след края на Първата световна война. Става въпрос за обир и убийство – почти типична масачузетска история. Първо има обир в обувната фабрика в Саут Брейнтрий, Масачузетс, недалеч от тук. Убити са двама души – касиерът и човек от охраната. Не е ясно кой го е извършил, няма свидетели, но малко след това Никола Сако и Бартоломео Ванцети са арестувани в трамвая от Бриджуотър за Броктън. Носели са револвери, когато ги арестуват за обир с убийство. Така започва делото срещу Сако и Ванцети. Следват седем години дела, процеси, обжалвания. Но първо – защо точно Сако и Ванцети? До ден днешен има спорове дали Сако и Ванцети са били изобщо виновни в това, в което ги обвиняват. Някой казват, че твърдо не са били виновни. Други казват, че твърдо са били виновни. И естествено има трети, които твърдят, че Сако бил виновен, но Ванцети не бил – типичният либерален компромис. Във всеки случай обаче, Сако и Ванцети са анархисти, те не са обикновени хора с оръжие в трамвая. Те са били известни на полицията, на Бюрото за разследвания – предшественикът на ФБР. С две думи нямат криминално досие, но имат политическо досие. Били са дейни, подкрепяли са стачки, раздавали са листовки, изобщо са били част от анархисткото движение на Източното крайбрежие и по-точно на италианското анархистко движение на Източното крайбрежие. Били са приятели на човек на име Луиджи Галеани, редактор на анархисткия вестник „Кронака соверсива“ (Подривна хроника).
След Първата световна война в страната се надига истерична вълна на омраза към радикалите и чужденците. Още по време на войната се натрупва враждебност към радикално настроените хора, които са против войната. Конгресът гласува Закона за шпионажа и Закона за противодържавната дейност. Върховният съд ги обявява за конституционни, въпреки че тези два закона наказват хората за това, че говорят открито против войната. По тези два закона около 2000 души са съдени и близо 900 отиват в затвора. Най-често заради това, че са държали речи против войната. Юджийн Дебс, видният социалист, е пратен за 10 години в затвора за това, че е държал реч против войната. Една жена в Средния запад е осъдена на няколко години затвор за това, че някой я чул как подхвърлила, че чорапите, които плетат за войниците в чужбина, всъщност не стигат до тях. Има конфискуван филм и неговият създател е пратен в затвора за нарушаване на Закона за шпионажа. Филмът просто е за Войната за независимост на САЩ и ако си спомняте във Войната за независимост врагът е Англия. А през Първата световна война Англия ни е съюзник. Заглавието на филма е „Духът на 1776“ и съответно заглавието на делото е „Съединените щати с/у Духът на 1776“ (бурен смях в залата).
Далеч съм от мисълта да ви описвам тогавашните анархисти като миролюбиви, хрисими хора. Някои анархисти са вярвали в насилието срещу класовия враг. Други не са вярвали. Но фактът, че е имало анархисти, които са били застъпници на насилието, не означава автоматично, че когато някъде бъде извършен акт на насилие, за него са отговорни анархистите. Така става в историята с Хеймаркет, когато никой не знае кой е отговорен за бомбата, хвърлена срещу полицаите през 1886, но щом из Чикаго са се подвизавали анархисти и щом някои от тях са писали позиви за насилие, видите ли, от това следва, че те носят отговорността и следователно заслужават да бъдат екзекутирани.
Пред дома на министъра на правосъдието на Удроу Уилсън избухва бомба. Следва полицейска акция за издирването на извършителите, която се изразява основно в нахлуване и претърсване на домовете на хора, родени в чужбина. Хиляди хора са били задържани без право на гаранция, без съд, без връзка с външния свят. Мнозина от тях са били депортирани. Двама от депортираните по това време са Ема Голдман – видната феминистка анархистка и нейният приятел Александър Беркман. Редакторът на „Кронака соверсива“ Луиджи Галеани също е депортиран. Друг италианец, печатар и анархист, на име Андреа Салседо, е арестуван и държан за разпит шест седмици в една канцелария на Бюрото за разследвания на 14тия етаж. На шестата седмица намират трупа му на паважа под канцеларията. Може ли някой да каже дали е бил бутнат, дали е скочил сам? И ако е скочил сам дали е било, защото е бил побъркан от следователите или защото се е чувствал виновен, че е анархист?
Казвам ви всички тези неща, защото те са имали влияние върху мисленето на анархистката общност и особено това на анархистите, родени в чужбина. Това обяснява в голяма степен защо са били въоръжени. Всеки един от имигрантската общност е очаквал да бъде нападнат, задържан от полицията, разпитван, депортиран и пр. Затова били въоръжени. Това ли е била наистина причината? Не знам.
Не знам и веднага ще ви призная, че не знам дали Сако и Ванцети са били виновни за онзи обир и убийство. Нито знам, нито ме интересува в този случай, защото виновни или невинни, тук става дума за много по-важни въпроси, какъвто е въпросът за справедливостта и как тя се раздава в нашето общество. За нашето правораздаване няма толкова значение дали хората са виновни или невинни, а какви са, как живеят и какво вършат и не е важно дали представляват заплаха за този или онзи човек, а дали застрашават с нещо съществуващите структури в обществото.
Когато ги арестуват, по стенограмата от полицейските разпити си личи, че полицията не се интересува чак толкова дали те наистина са извършили обира и убийството. Ето въпросите от разпита:
Полицаят към Сако: – Гражданин ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Комунист ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Анархист?
Сако: – Не.
Тук лъже. Защо му на трябва на човек да лъже полицаите, не мога и не мога да разбера. (смях в залата) Но той все пак решава да излъже полицията. Да се върнем обаче на въпроса: вижте какво ги интересува тях – дали бил комунист, дали бил анархист. А какво отношение има това към обира и убийството? Цялото дело е наблъскано с патриотични призиви, клетви пред знамето – такава е атмосферата, в която се развива то. В самото начало на процеса съдията Уебстър Тейър се обръща към заседателите: „Господа – забележете, няма дами сред заседателите, – обръщам се към вас с молба да изпълните задълженията, за които сте призовани тук, със същия дух на патриотизъм, храброст и чувство за дълг, каквито показаха нашите войничета по чуждите брегове.“ Интересно обръщение към заседателите – да ги поставиш в същото положение като войниците, изпълняващи патриотичния си дълг. Особено като се има предвид фактът, че Сако и Ванцети са напуснали тази страна и са заминали за Мексико, за да не ходят войници. Те са били дезертьори, не са изпълнили техния патриотичен дълг и сега се иска от заседателите да изпълнят своя.
Ето още неща от полицейския разпит:
Полицаят към Сако: – Вярвате ли в нашето правителство?
Сако: – Д-да. Някои неща бих искал да бъдат по-иначе.
Това е изключително дипломатичен отговор. Всъщност той иска нещата да бъдат много поиначе, но явно в момента хитрува.
Полицаят: – Абонирани ли сте за издания на анархистката партия?
Сако: – Чета ги от време на време.
Полицаят: – Откъде ги имате?
Сако: – Един човек ми ги даде в Бостън.
Полицаят: – Кой?
Сако: – Не го познавам.
Още веднъж, крадци ли търсят те според вас, или хора, които са били абонирани за анархистки списания?
Процесът започва година и половина след тази вакханалия на смъртта и простотията, която наричаме Първа световна война. Навън още звучат военни маршове, когато съдът заседава. Всъщност, 12 дни след началото на процеса вестниците пишат, че труповете на трима американски войници се връщат от Франция в Броктън и че целият град се събира на патриотична церемония. Всички тези неща съдебните заседатели ги четат по вестниците. Тогава им е било разрешено да четат всичко освен статиите за процеса. Те са били изрязвани. И по средата на процеса вестниците пишат за сбор на 5000 ветерани от дивизията „Янки“ в Плимът. На самия процес при кръстосания разпит на Сако, прокурорът Кацман го пита:
– Обичахте ли тази страна през последната седмица на месец май 1917?
Явно трябва човек да знае през кои дни обича страната и през кои дни – не.
Сако отговаря: – Много ми е трудно да отговоря с една дума, г-н Кацман.
Между другото, Сако е много по-добре с английския от Ванцети. Ванцети е имал доста затруднения с английския, макар че след няколко прекарани години в затвора и след нещата, които прочита, неговото красноречие на английски е просто изключително. Кацман продължава:
– Две думи можете да ползвате, г-н Сако: да или не. Коя от двете?
Сако: – Да.
Значи наистина е обичал страната през последната седмица на месец май 1917. Нищо подобно, но... както и да е. Кацман:
– И как показахте любовта си към Съединените американски щати, които ви призоваха да служите във войската? Избягали сте в Мексико.
Това е основната линия в процеса. Съдебните заседатели са типични англосаксонци, съдията е типичен англосаксонец. Двамата обвиняеми са италиански анархисти, наскоро пристигнали в страната, които говорят с италиански акцент. Етническото разделение на този процес е много ясно. Между другото, Уебстър Тейър, съдията, специално моли главния съдия да води този процес. Той иска този процес.
На процеса стават и други странни неща. Мнозина свидетели са виждали Сако и Ванцети на места, различни от местопрестъплението. Има свидетели, които казват, че са видели Сако в Бостън. Самият Сако твърди, че по това време се е намирал в Бостън, опитвал се е да си извади паспорт в италианското консулство. И всички свидетели, за които споменах, потвърждават, че са го видели в Бостън. Но всички те имат италиански акцент. Има хора, които твърдят, че по времето на престъплението са видели Ванцети в Плимът да продава риба. Сако е обущар, а Ванцети – продавач на риба. Но думите на тези хора минават покрай ушите на заседателите. За тях е ясно – те са италианци. Поддържат се един друг.
Някакво хлапе е на процеса като очевидец. Показанията на очевидците са нещо много относително. Пълно е с показания на очевидци, които са лъжливи, погрешни, противоречиви – по принцип е много трудно да се установи с абсолютна сигурност какво точно са видели в конкретната ситуация, но въпреки всичко те ги ползват. Викат това хлапе и го питат:
– Като видя крадците да бягат, успя ли да видиш лицата им?
– Не.
– А какво можеш да кажеш за крадците?
– Мога да кажа, че бяха чужденци.
– И как разбра?
– Ами така бягаха.
Вие виждали ли сте как бяга чужденец? Особени бегачи са тия чужденци, ей!
Съдията има една знаменита реплика, която всеки, който е изследвал процеса, сигурно е чувал. По време на процеса съдията просто се изпуска на някакъв мач на Дартмут. Аз примерно мога да говоря каквото си искам на мач, но той не може. И тогава, след като отхвърля искането за нов процес, той се обръща към неговия събеседник и казва:
– Видя ли какво ги направих ония копелета анархистите оня ден?
Човекът, който е чул това, подписва после клетвена декларация, че го е чул. Така че внимавайте много какво приказвате по мачовете. Но това е Уебстър Тейър.
Балистичната експертиза? Изключително объркана. Няма да се впускам в нея, защото просто не мога. Години наред са обсъждани данните от балистиката и досега няма категорично заключение за това какво точно показва балистичната експертиза.
Едно единствено нещо е сигурно – виновни, или не – процесът срещу тях не е бил справедлив. Не е било възможно да бъде справедлив при атмосферата в съдебната зала през 1920-21. Не е било възможно заради патриотичното надъхване, не е било възможно в този съд, с този съдия, с тези съдебни заседатели. И това всъщност е важното, защото това не е изолиран случай. Той е сходен с много други примери за „правосъдие“, в които не е толкова важно дали си виновен, или не си и е много по-важно какъв си. Много е важно колко пари имаш, много е важно какъв е цветът на кожата ти, много е важно дали си американец и е особено важно дали имаш радикални политически възгледи. Всички тези неща са били срещу Сако и Ванцети. Също както са срещу Мумия Абу Джамал днес – той е чернокож, радикален, беден. Как ще има справедлив процес? Виновен или не, никога не знаем със сигурност, но можем да бъдем сигурни, че докато тези фактори надделяват в едно общество, което е заредено с расови предразсъдъци и враждебност към чужденците, към негрите, към радикалите, докато съдебната система се управлява от парите, въпросът дали наистина си направил нещо, или не си, отстъпва на заден план, зад тези други фактори.
Уебстър Тейър получава 6-7 молби за нов процес. Изплуват нови доказателства. Един затворник изпраща писмо от затвора, че е участвал в бандата, която е извършила обира и убийството в Саут Брейнтрий. Кой знае дали е било вярно, но не си ли е струвало поне да се проучи? Но съдията Уебстър Тейър не желае да проучва нищо, той отхвърля всички молби. Върховният съд на Масачузетс също подкрепя Тейър, така и не си прави труда да разгледа всички нови факти. Същото е с апелативните съдилища – до болка сигурно са ви познати тези засукани становища кое било, пък кое не било в техните правомощия, а става дума за човешки живот. Извинявайте, знаем, видите ли, че става дума за човешки живот, обаче не можем да проучваме сега тези доказателства, това не е наша работа.
Опитват всичко. Стигат и до Върховния съд на САЩ, опитват се да ги накарат да спре екзекуцията. Не успяват. Затова и често ще чувате, че на Сако и Ванцети всичко им било дадено – минали на първа, на втора инстанция, обжалвания, всички процедури били спазени и т.н. Даже губернаторът назначил специална комисия от трима изтъкнати граждани – поне той ги смята за изтъкнати – която да го посъветва какво да прави. Всъщност губернаторът в такива случаи избира такива съветници, за да не носи цялата вина. И кои са тези изтъкнати граждани – ректорът на Харвардския университет, ректорът на Масачузетския технологичен институт и един пенсиониран съдия. Все хора от народа, няма що, представителна извадка. И всички решили, че Сако и Ванцети не заслужават нов процес.
Хейуърд Брун, известният през 30-те и 40-те години на ХХ век журналист, социалист, основател на вестникарската гилдия, пише в своя статия:
„Да, не на всеки затворник ректорът на Харвардския университет му пуска тока. Ако това е линчуване, за продавача на риба и неговия приятел работника обущар остава утехата, че ще умрат от ръцете на хора във фракове и академични тоги.“
Адвокатите търсят нови варианти, нови доказателства, нови улики, но в един момент Сако казва: „Стига. Няма смисъл. Те искат да умрем. Затова, че сме такива, каквито сме и затова, че съдебната система е такава, каквато е, няма значение какви юридически аргументи привеждате. Те искат смърт.“ Ванцети казва: „Единственото нещо, което може би има някаква вероятност да им попречи да ни убият, е стотици хиляди или милиони хора да излязат на улиците и да протестират.“
Протести наистина има по цялата страна, по целия свят. Има демонстрации в Буенос Айрес, в Париж, в Лондон, из целите Съединени щати, но не са чак толкова големи, поне по нормите на Ванцети. И така, на 23 август 1927, пред затвора Чарлстаун, където е бил електрическият стол, се събират хора да протестират. На околните сгради са поставени картечници, които да възпират протестиращите. Има пребити, арестувани хора. Изтъкнати имена са сред протестиращите – Една Сейнт Винсент Милей, Джон Дос Пасос, Алберт Айнщайн. Синдикалното движение, особено италианското, подкрепя безрезервно Сако и Ванцети и организира протести, но все пак те са екзекутирани.
Когато арестуват Ванцети в трамвая в Броктън, в джоба му има обява за събрание, на което той е щял да говори. На обявата пише:
„Вие воювахте във всички войни, работихте за всички капиталисти, скитахте се по всички държави. Пожънахте ли плодовете на своя труд? Цената на вашите победи? Доволни ли сте от миналото? Усмихва ли ви се настоящето? Обещава ли ви нещо бъдещето? Намерихте ли земя, на която можете да живеете и умирате като хора? По тези въпроси, на тези теми, за борбата за съществуване ще говори Бартоломео Ванцети.“
Той така и не успява да произнесе тази реч. И там е работата. Такива речи не се позволяват. Ако тази реч бъде чута от достатъчно много хора, ако посланието отекне на достатъчно много места, може и да се появи едно могъщо движение за социални промени в страната. Това е истината за делото на Сако и Ванцети и истината зад делото на Мумия Абу Джамал. То говори много за нашето общество и така нареченото правосъдие. И искам да ви кажа точно на вас, именно в юридическия факултет, където е толкова лесно да бъдеш очарован от юридическите тънкости, човек не бива да забравя, че зад закона и над закона стоят могъщи сили, свързани с класовите, расовите, половите и социални конфликти. И затова, ако наистина искаме правосъдие, трябва самите ние по някакъв начин да се включим в тези конфликти. Благодаря ви. •
|
Следете за нови коментари с RSS
