На 18 март 2009г, софийската организация на ФАБ почете паметта на Михаил Герджиков - ръководител на Преображенското въстание от 1903, виден деец на македоно-одринското освободително движение и на Федерацията на анархистите в България, по повод годишнината от смъртта му.

Този месец се навършват 85 години от масовите убийства на анархисти в град Ямбол, взели 31 жертви между които и деца.
Повод за тази касапница е отказа на местната анархистическата организация да отмени насрочен за 26 март 1923г, митинг срещу решението на земеделското правителство да изземе намиращато се в населението оръжие. След  като полицията не успява да разпръсне митинга, се намесват части на ямболския гарнизон и по градските улици се води няколкочасово сражение между анархистите и войската. Същата вечер са извършени масови арести и започва драмата. С картечница в двора на казармите са разстреляни 22 души. Същата вечер отделно са убити още две момчета, Кирил Кехайов и Спиро Обретенов, като последния, 14 годишен, е заклан. На 28 и 29 март арестите и убийствата продължават – още трима души са убити. През месец април са убити още четирима анархисти, конвоирани, при „опит за бягство”.
Ето имената на нашите другари, които помним и няма да забравим:

Тодор Дързев
Паню Бачков
Димитър Василев
Руско Русков
Никола Пенев
Янко Бъчваров
Георги Бъчваров ( 16 годишен )
Атанас Кехайов
Васил Василев
Тачо Ряпов
Петър Главчев
Георги Щерев
Георги Арнаудов
Димитър Главчев
Стефан Джондоров
Панчо Димитров
Панайот Хлебаров
Йордан Каратотев
Тодор Марчев
Щилян Чешмеджиев
Апостол Ташков
Алфредо Джелтети (италианец; обущарски работник) ...
Кирил Кехайов ( 16 годишен )
Спиро Обретенов (14 годишен)
Матю Иванов
Иван Манолов.
Петър Симеонов
Георги Домусчиев
Николай Драгнев
Илия Кратунков
Панайот Кратунков

 

Тъй като нашият народ етнически, езиково и културно е преобладаващо славянски, не можем да не споменем като начало начина на живот и общественото устройство на славянските племена през ранното средновеконие. При тях не съществува централна власт, структурата е – семейство – род – община – племе. Решенията в рода се взимат на общи събрания, а на общинско и племенно ниво от съвети на старейшите. Едва по-късно военните ръководители, князете придобиват някаква реална власт. Не случайно гръцките хронисти от този период (Прокопий Кесарийски и Псевдомаврикий) наричат обществения строй на славяните „Анархия”.

Религиозните ереси по време на Първата и Втората български държави като богомилството са друг важен момент. При богомилите наблюдаваме строга йерархия в самите им общности и религиозен фанатизъм, но не с това са влезли в историята и предизвикват нашия интерес. Проповядваното от тях неподчинение на светската и духовната власт, неспазване на законите, призивите за неплащане на данъци, възпреманието на бедността като добродетел, предизвикват широкото разпространение на това учение сред населението и жестокото му преследване от страна на властта.

Хайдутството, по време на Османското владичество, като една специфична форма на народната съпротива, представляваща стихиен регулатор в отношенита между Османската власт и поробената рая. Освен, че  влиза в митологията и фолклора е извора на революционни традиции за всички по-сетнешни борци за свобода, като почнем от Хаджи-Димитър и Караджата, минем през македоно-одринското движение, анархистическите чети през 20-те години и свършим с „горяните” след 9 септември 1944 г.

Като обобщение, можем да кажем, че корените на анархизма в България са в славянския федерализъм, богомилството и  хайдутството.

Първият контакт на организираният революционен анархизъм с български революционери става през април 1869 г. Тогава в Женева, за среща с Михаил  Бакунин и Сергей Нечаев пристигат Теофил Райнов и Райчо Гръблев като представители на организацията „Млада България”(а не БРЦК както погрешно се смята. БРЦК тогава не съществува). През същата година Бакунин пише проекто-програма на българската революция в редактираното от него списание „Освобождение”. След смъртта на Херцен, Нечаев става редактор на списание „Колокол” и от неговите страници защитава  българската кауза и напада правителствата  на Румъния и Турция. До арестта си през 1972г, Нечаев няколко пъти пътува до и през Румъния и установява стабилни връзки с българските революционери  и по-специално с Христо Ботев. Ботев лежи няколко месеца в румънски затвор заради разпространение на Нечаевия  „Катахизис на революционера”. В контакт с българката емиграция в Румъния са и други анархисти като Николай Меледин и Николай Русел- Судзиловски, но влянието което революционият  анархизъм е оказал върху нашето национално-освободително движение не се признава от историческата псевдо-наука. Най-нагли във фалшификациите и бълнуванията си по този въпрос са историците след 9 септември, опитвайки се да изкарат Христо Ботев марксист.

След Овобождението на  България в края на 80-те години на 19 век се появава и развива един самороден български  анархизъм като Сиромахомилството – любов към бедността. Основен организатор на това движение е Спиродон Гулапчев, един от първите анархисти у нас. Сиромахомилите организират първата социалистическа печатница в която печатат произведения на анархистски теоритици и други автори, преработени така , че да бъдат разбрани от обикновения  селянин. Въпреки, че се създават групи в някои градове и села,  след няколко години движението се разпада по различни причини сред  които са финансови затруднения и интригите на марксистите.

Една истинска епопея е участието на анархистите в македоно-одринската освободителна борба срещу Османската империя. Това става  със самостоятелни групи като Женевския кръжок и „Гемидижите” и като част от Вътрешната македоно – одринска  революционна организация.

Солунските атентати от 28 април до 1 май 1903г, дело на анархистическата група на „Гемиджиите” са най-мащабната диврсионна акция на своето време. По техен адрес Гоце Делчев изрича думите „аз по душа съм анархист”.

По време на илинденско-преображенкото въстание като организатори , четнически командири и редови бойци вземат участие стотици анархисти. Нужно е само да се спомат няколко имена. Михаил Герджиков, военен ръководител на Преображенското въстание,където в разгара му се създава Странджанската комуна, която е своеобразен опит за сливане на национално-освободителната борба със Социалната революция. Всеки може да иде до къщата музей на Яне Сандански, за да види личната му литература, състояща се от безвластнически автори. Нужно е да се се споменат някои от най-известните народни песни, които се пеят и до днес за бойците-автономисти: „Болен ми лежи Миле Попйорданов” (войвода, брат на Йордан Попйорданов, участник в Солунските атентати), „Кога зашумят шумите...” (песен за войводата Костадин Нунков), „Ясен месец...” (песен за войводата Пано Ангелов и Равашола, най-добър приятел на М.Герджиков).

 В периода  от началота на века до войните, анархистическото движение в България се развива активно. Създават се организации, започват да излизат вестници и списания. Правят се опити за синдикална дейност сред работниците. Както и преди това терорът и експроприяцията са част от тактиката на движението. Заради подготовка на  атентат срещу цар Фердиннад и заради убийството на министър-председателя Димитър Петков (убит от анархист), през април 1907 г, е приет „Закона против анархистите”, по силата на който са разтурени легалните анархистически групи, забранени са печатните издания, а някои дейци са арестувани. Тук е момента да вметнем, че анархистите правят три опита да убият цар Фердинанд и един сина му Борис. Всичките са неуспешни.

Времето след края на Първата световна война до преврата на 9 юни 1923 г. е най-силният период на анархизма в България. Нуждата от координация на множеството групи довежда до основаваното през юни 1919 г. на Федерацията на анархисите–комунисти в България (ФАКБ), съществуваща и до днес.

Превратът на 9 юни 1923г,  поставя началото на гражданска война в България. В нея движението понася тежки, непоправими загуби. Убити, набутани в затворите  или прогонени от страната са хиляди анархисти.

Първата неуспешна битка е спонтанното Юнско въстание срещу превратаджиите. Следва Септемврийското въстание в което участието на анархистите е значително. Дават се стотици жертви.

Четническото анархистическо движение в периода от 1923-28 г. е значителна по мащаб въоръжена съпротива срещу властта. Правителството на Ляпчев е известно с една фраза на министър – председателя :Со кротце ,со благо и со малко кютек. Е, кютекът се стоварва през годините1926-28 върху анархистите – четите на Героя , Тинко Симов , Дочо Узунов и техните ятаци от Троянско, Ловешко и Плевенско. Убитите са повече от сто души , някои по – изключително жесток начин. На колове пред Околийското управление в Ловеч стоят побите за назидание  отрязани  глави на четниците.

През тридестетте години движението се окопитва от ударите от 1925г, но започва фракционна борба между анархо-комунисти и анархо-синдикалисти, а превратът от 19 май 1934г, отново праща анархистите в нелегалност.

Една полицейска статистика от 1936 година показва, че регистрираните с прояви анархисти са 2600 души. Комунистите са 3900. Тези числа са демонстрация на това че Компартията далеч не е единстветта лява сила както сочи писаната по поръчка история.

По време на Испанката революция 45 наши анархисти заминават  да подкрепят СНТ и ФАИ и половината от тях загиват по фронтовете.

С оглед ориетацията на България към Хитлеристка Германия и пакта Рибинтроп – Молотов, се създава ситуация в която анархисткото движение е единтсвената антифашистка сила в страната и е изложено на ударите на властта.

Затова когато след 22 юни 1941 г., БКП изведнъж решава, да води въоръжена борба, повечето анархисти остават настрана, но някои се включват в партизанските отряди или действат като ятаци. В югозападна България има цели чети съставени от анархисти и има много помагачи. В този период също се дават стотици жертви, но, някои наши другари са убити заради предателства на комунистите или директно от  самите комунисти. Което е само прелюдия .

Диктатурата на БКП е най – тежкият период за анархизма в България. И не само заради убийствата ,концлагерите, затворите и изселванията. А и заради безогледните исторчески фалшификациии и невъзможноста воъобще да се говори за анархизъм освен в отрицателен смисъл. Те се опитаха да унищожат анархистите не само физически и морално, но и да ни заличат от историята като движение  и като идеология.

След  организираното от самите болшевики в кооридинация със Запада „падане на комунизма” става възможно възтановяването на анархистическите организации. През 1990г. е възтановена Федерацията на анархистите и започва да излиза вестник „Свободна мисъл”.

 

84 години от масовото убийство

На 26 март 1923 г. анархистите в Ямбол свикват митинг против намерението на земеделското правителство на Александър Стамболийски да изземе намиращото се в населението оръжие. Полицията се опитва да разпръсне митинга, но не успява. Тогава се намесват части на ямболския гарнизон и в града се води няколкочасов яростен бой между анархистите и войската. Убит е един анархист и са ранени много войници. Същата вечер са арестувани повече от 200 анархисти.
На 26 срещу 27 март 1923 г. са разстреляни с картечница в двора на Ямболските казарми 22-ма анархисти – Тодор Дързев, Паню Бачков, Димитър Василев, Руско Русков, Никола Пенев, Янко Бъчваров, Георги Бъчваров ( 16 годишен ), Атанас Кехайов, Васил Василев, Тачо Ряпов, Петър Главчев, Георги Щерев, Георги Арнаудов, Димитър Главчев, Стефан Джондоров, Панчо Димитров , Панайот Хлебаров, Йордан Каратотев, Тодор Марчев, Щилян Чешмеджиев, Апостол Ташков, Алфредо Джелтети (италианец, обущарски работник)...
Завързани с едно общо въже, анархистите запяват революционна песен срещу дулото на картечницата...
Гимназистът Кирил Кехайов (16 годишен) и 14 годишният Спиро Обретенов са ранени от картечните откоси, но войниците ги вземат за мъртви и те успяват да избягат. Няколко часа по-късно Кирил Кехайов е настигнат и убит.
Малкият Спиро Обретенов е заловен на сутринта на 27 март, върнат е в казармите, където е зверски заклан. Няколко офицери наръгват детето с щикове.
На 28 март са убити Матю Иванов и Иван Манолов.
На 29 март е убит Петър Симеонов.
Георги Домусчиев е убит на 19 април 1923 г. в Ямболските казарми.
Николай Драгнев, Илия Кратунков и Панайот Кратунков са застреляни “при опит за бягство” на 24 април 1923 г., конвоирани по пътя между Ямбол и Сливен.
По-късно ямболските анархисти отмъщават за пролятата кръв на своите другари.
Един от главните виновници за това масово убийство и клането на деца е ямболският околийски управител Банков. Срещу него е организиран първо един неуспешен атентат в Ямбол, при който полицейският началник е ранен в двата крака. Банков постъпва в болница в София, където му е изпратен колет с пасти поръсени със стрихнин. Но той се усеща и не ги опитва. След изписването му от болницата е разстрелян в центъра на София, докато се разхожда с някаква госпожичка. •

На 50-годишнината от делото срещу Сако и Ванцети губернаторът на Масачузетс Майкъл Дукакис реабилитира Сако и Ванцети и имаше страшно много спорове около факта, че щатската управа се извини за това, че е екзекутирала тези двама мъже. Знаете, властта от време на време го прави – извинява се. Хрушчов се извини: „Извинявайте. Видите ли, ние, такова, убихме малко хора.“ Клинтън се извини заради робството. Аз не искам да говоря подигравателно за тези извинения. Всъщност, искам, разбира се. Но все пак нека отдадем дължимото на Дукакис. Той създаде комисия, която трябваше да преразгледа делото срещу Сако и Ванцети. Имаше хора, които смятаха, че той просто трябва да ги помилва като губернатор, макар че за това беше късничко – те са екзекутирани през 1927 г., а това става през 1977 г. Както и да е, комисията излезе с доклад, в който стигаше до заключението, че процесът срещу Сако и Ванцети не е бил справедлив. Това е много, много меко казано. Въпреки това, то предизвика остра реакция у хората, които по някакъв начин защитаваха екзекуцията на Сако и Ванцети, които защитаваха действията на властите в Масачузетс – все пак в този процес властта участва на много нива – съдилища на първа инстанция, на втора инстанция, губернаторът на Масачузетс Фулър. Мисълта ми е, че този проблем остава жив, защото проблемът за справедливостта остава вечно жив, проблемът за законността и не само за смъртното наказание, но изобщо за съдебната система...

Всичко започва през пролетта на 1920 г., скоро след края на Първата световна война. Става въпрос за обир и убийство – почти типична масачузетска история. Първо има обир в обувната фабрика в Саут Брейнтрий, Масачузетс, недалеч от тук. Убити са двама души – касиерът и човек от охраната. Не е ясно кой го е извършил, няма свидетели, но малко след това Никола Сако и Бартоломео Ванцети са арестувани в трамвая от Бриджуотър за Броктън. Носели са револвери, когато ги арестуват за обир с убийство. Така започва делото срещу Сако и Ванцети. Следват седем години дела, процеси, обжалвания. Но първо – защо точно Сако и Ванцети? До ден днешен има спорове дали Сако и Ванцети са били изобщо виновни в това, в което ги обвиняват. Някой казват, че твърдо не са били виновни. Други казват, че твърдо са били виновни. И естествено има трети, които твърдят, че Сако бил виновен, но Ванцети не бил – типичният либерален компромис. Във всеки случай обаче, Сако и Ванцети са анархисти, те не са обикновени хора с оръжие в трамвая. Те са били известни на полицията, на Бюрото за разследвания – предшественикът на ФБР. С две думи нямат криминално досие, но имат политическо досие. Били са дейни, подкрепяли са стачки, раздавали са листовки, изобщо са били част от анархисткото движение на Източното крайбрежие и по-точно на италианското анархистко движение на Източното крайбрежие. Били са приятели на човек на име Луиджи Галеани, редактор на анархисткия вестник „Кронака соверсива“ (Подривна хроника).

След Първата световна война в страната се надига истерична вълна на омраза към радикалите и чужденците. Още по време на войната се натрупва враждебност към радикално настроените хора, които са против войната. Конгресът гласува Закона за шпионажа и Закона за противодържавната дейност. Върховният съд ги обявява за конституционни, въпреки че тези два закона наказват хората за това, че говорят открито против войната. По тези два закона около 2000 души са съдени и близо 900 отиват в затвора. Най-често заради това, че са държали речи против войната. Юджийн Дебс, видният социалист, е пратен за 10 години в затвора за това, че е държал реч против войната. Една жена в Средния запад е осъдена на няколко години затвор за това, че някой я чул как подхвърлила, че чорапите, които плетат за войниците в чужбина, всъщност не стигат до тях. Има конфискуван филм и неговият създател е пратен в затвора за нарушаване на Закона за шпионажа. Филмът просто е за Войната за независимост на САЩ и ако си спомняте във Войната за независимост врагът е Англия. А през Първата световна война Англия ни е съюзник. Заглавието на филма е „Духът на 1776“ и съответно заглавието на делото е „Съединените щати с/у Духът на 1776“ (бурен смях в залата).

Далеч съм от мисълта да ви описвам тогавашните анархисти като миролюбиви, хрисими хора. Някои анархисти са вярвали в насилието срещу класовия враг. Други не са вярвали. Но фактът, че е имало анархисти, които са били застъпници на насилието, не означава автоматично, че когато някъде бъде извършен акт на насилие, за него са отговорни анархистите. Така става в историята с Хеймаркет, когато никой не знае кой е отговорен за бомбата, хвърлена срещу полицаите през 1886, но щом из Чикаго са се подвизавали анархисти и щом някои от тях са писали позиви за насилие, видите ли, от това следва, че те носят отговорността и следователно заслужават да бъдат екзекутирани.

Пред дома на министъра на правосъдието на Удроу Уилсън избухва бомба. Следва полицейска акция за издирването на извършителите, която се изразява основно в нахлуване и претърсване на домовете на хора, родени в чужбина. Хиляди хора са били задържани без право на гаранция, без съд, без връзка с външния свят. Мнозина от тях са били депортирани. Двама от депортираните по това време са Ема Голдман – видната феминистка анархистка и нейният приятел Александър Беркман. Редакторът на „Кронака соверсива“ Луиджи Галеани също е депортиран. Друг италианец, печатар и анархист, на име Андреа Салседо, е арестуван и държан за разпит шест седмици в една канцелария на Бюрото за разследвания на 14тия етаж. На шестата седмица намират трупа му на паважа под канцеларията. Може ли някой да каже дали е бил бутнат, дали е скочил сам? И ако е скочил сам дали е било, защото е бил побъркан от следователите или защото се е чувствал виновен, че е анархист?

Казвам ви всички тези неща, защото те са имали влияние върху мисленето на анархистката общност и особено това на анархистите, родени в чужбина. Това обяснява в голяма степен защо са били въоръжени. Всеки един от имигрантската общност е очаквал да бъде нападнат, задържан от полицията, разпитван, депортиран и пр. Затова били въоръжени. Това ли е била наистина причината? Не знам.

Не знам и веднага ще ви призная, че не знам дали Сако и Ванцети са били виновни за онзи обир и убийство. Нито знам, нито ме интересува в този случай, защото виновни или невинни, тук става дума за много по-важни въпроси, какъвто е въпросът за справедливостта и как тя се раздава в нашето общество. За нашето правораздаване няма толкова значение дали хората са виновни или невинни, а какви са, как живеят и какво вършат и не е важно дали представляват заплаха за този или онзи човек, а дали застрашават с нещо съществуващите структури в обществото.

Когато ги арестуват, по стенограмата от полицейските разпити си личи, че полицията не се интересува чак толкова дали те наистина са извършили обира и убийството. Ето въпросите от разпита:

Полицаят към Сако: – Гражданин ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Комунист ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Анархист?
Сако: – Не.

Тук лъже. Защо му на трябва на човек да лъже полицаите, не мога и не мога да разбера. (смях в залата) Но той все пак решава да излъже полицията. Да се върнем обаче на въпроса: вижте какво ги интересува тях – дали бил комунист, дали бил анархист. А какво отношение има това към обира и убийството? Цялото дело е наблъскано с патриотични призиви, клетви пред знамето – такава е атмосферата, в която се развива то. В самото начало на процеса съдията Уебстър Тейър се обръща към заседателите: „Господа – забележете, няма дами сред заседателите, – обръщам се към вас с молба да изпълните задълженията, за които сте призовани тук, със същия дух на патриотизъм, храброст и чувство за дълг, каквито показаха нашите войничета по чуждите брегове.“ Интересно обръщение към заседателите – да ги поставиш в същото положение като войниците, изпълняващи патриотичния си дълг. Особено като се има предвид фактът, че Сако и Ванцети са напуснали тази страна и са заминали за Мексико, за да не ходят войници. Те са били дезертьори, не са изпълнили техния патриотичен дълг и сега се иска от заседателите да изпълнят своя.

Ето още неща от полицейския разпит:

Полицаят към Сако: – Вярвате ли в нашето правителство?
Сако: – Д-да. Някои неща бих искал да бъдат по-иначе.

Това е изключително дипломатичен отговор. Всъщност той иска нещата да бъдат много поиначе, но явно в момента хитрува.

Полицаят: – Абонирани ли сте за издания на анархистката партия?
Сако: – Чета ги от време на време.
Полицаят: – Откъде ги имате?
Сако: – Един човек ми ги даде в Бостън.
Полицаят: – Кой?
Сако: – Не го познавам.

Още веднъж, крадци ли търсят те според вас, или хора, които са били абонирани за анархистки списания?

Процесът започва година и половина след тази вакханалия на смъртта и простотията, която наричаме Първа световна война. Навън още звучат военни маршове, когато съдът заседава. Всъщност, 12 дни след началото на процеса вестниците пишат, че труповете на трима американски войници се връщат от Франция в Броктън и че целият град се събира на патриотична церемония. Всички тези неща съдебните заседатели ги четат по вестниците. Тогава им е било разрешено да четат всичко освен статиите за процеса. Те са били изрязвани. И по средата на процеса вестниците пишат за сбор на 5000 ветерани от дивизията „Янки“ в Плимът. На самия процес при кръстосания разпит на Сако, прокурорът Кацман го пита:

– Обичахте ли тази страна през последната седмица на месец май 1917?

Явно трябва човек да знае през кои дни обича страната и през кои дни – не.

Сако отговаря: – Много ми е трудно да отговоря с една дума, г-н Кацман.

Между другото, Сако е много по-добре с английския от Ванцети. Ванцети е имал доста затруднения с английския, макар че след няколко прекарани години в затвора и след нещата, които прочита, неговото красноречие на английски е просто изключително. Кацман продължава:

– Две думи можете да ползвате, г-н Сако: да или не. Коя от двете?
Сако: – Да.

Значи наистина е обичал страната през последната седмица на месец май 1917. Нищо подобно, но... както и да е. Кацман:

– И как показахте любовта си към Съединените американски щати, които ви призоваха да служите във войската? Избягали сте в Мексико.

Това е основната линия в процеса. Съдебните заседатели са типични англосаксонци, съдията е типичен англосаксонец. Двамата обвиняеми са италиански анархисти, наскоро пристигнали в страната, които говорят с италиански акцент. Етническото разделение на този процес е много ясно. Между другото, Уебстър Тейър, съдията, специално моли главния съдия да води този процес. Той иска този процес.

На процеса стават и други странни неща. Мнозина свидетели са виждали Сако и Ванцети на места, различни от местопрестъплението. Има свидетели, които казват, че са видели Сако в Бостън. Самият Сако твърди, че по това време се е намирал в Бостън, опитвал се е да си извади паспорт в италианското консулство. И всички свидетели, за които споменах, потвърждават, че са го видели в Бостън. Но всички те имат италиански акцент. Има хора, които твърдят, че по времето на престъплението са видели Ванцети в Плимът да продава риба. Сако е обущар, а Ванцети – продавач на риба. Но думите на тези хора минават покрай ушите на заседателите. За тях е ясно – те са италианци. Поддържат се един друг.

Някакво хлапе е на процеса като очевидец. Показанията на очевидците са нещо много относително. Пълно е с показания на очевидци, които са лъжливи, погрешни, противоречиви – по принцип е много трудно да се установи с абсолютна сигурност какво точно са видели в конкретната ситуация, но въпреки всичко те ги ползват. Викат това хлапе и го питат:

– Като видя крадците да бягат, успя ли да видиш лицата им?
– Не.
– А какво можеш да кажеш за крадците?
– Мога да кажа, че бяха чужденци.
– И как разбра?
– Ами така бягаха.

Вие виждали ли сте как бяга чужденец? Особени бегачи са тия чужденци, ей!

Съдията има една знаменита реплика, която всеки, който е изследвал процеса, сигурно е чувал. По време на процеса съдията просто се изпуска на някакъв мач на Дартмут. Аз примерно мога да говоря каквото си искам на мач, но той не може. И тогава, след като отхвърля искането за нов процес, той се обръща към неговия събеседник и казва:

– Видя ли какво ги направих ония копелета анархистите оня ден?

Човекът, който е чул това, подписва после клетвена декларация, че го е чул. Така че внимавайте много какво приказвате по мачовете. Но това е Уебстър Тейър.

Балистичната експертиза? Изключително объркана. Няма да се впускам в нея, защото просто не мога. Години наред са обсъждани данните от балистиката и досега няма категорично заключение за това какво точно показва балистичната експертиза.

Едно единствено нещо е сигурно – виновни, или не – процесът срещу тях не е бил справедлив. Не е било възможно да бъде справедлив при атмосферата в съдебната зала през 1920-21. Не е било възможно заради патриотичното надъхване, не е било възможно в този съд, с този съдия, с тези съдебни заседатели. И това всъщност е важното, защото това не е изолиран случай. Той е сходен с много други примери за „правосъдие“, в които не е толкова важно дали си виновен, или не си и е много по-важно какъв си. Много е важно колко пари имаш, много е важно какъв е цветът на кожата ти, много е важно дали си американец и е особено важно дали имаш радикални политически възгледи. Всички тези неща са били срещу Сако и Ванцети. Също както са срещу Мумия Абу Джамал днес – той е чернокож, радикален, беден. Как ще има справедлив процес? Виновен или не, никога не знаем със сигурност, но можем да бъдем сигурни, че докато тези фактори надделяват в едно общество, което е заредено с расови предразсъдъци и враждебност към чужденците, към негрите, към радикалите, докато съдебната система се управлява от парите, въпросът дали наистина си направил нещо, или не си, отстъпва на заден план, зад тези други фактори.

Уебстър Тейър получава 6-7 молби за нов процес. Изплуват нови доказателства. Един затворник изпраща писмо от затвора, че е участвал в бандата, която е извършила обира и убийството в Саут Брейнтрий. Кой знае дали е било вярно, но не си ли е струвало поне да се проучи? Но съдията Уебстър Тейър не желае да проучва нищо, той отхвърля всички молби. Върховният съд на Масачузетс също подкрепя Тейър, така и не си прави труда да разгледа всички нови факти. Същото е с апелативните съдилища – до болка сигурно са ви познати тези засукани становища кое било, пък кое не било в техните правомощия, а става дума за човешки живот. Извинявайте, знаем, видите ли, че става дума за човешки живот, обаче не можем да проучваме сега тези доказателства, това не е наша работа.

Опитват всичко. Стигат и до Върховния съд на САЩ, опитват се да ги накарат да спре екзекуцията. Не успяват. Затова и често ще чувате, че на Сако и Ванцети всичко им било дадено – минали на първа, на втора инстанция, обжалвания, всички процедури били спазени и т.н. Даже губернаторът назначил специална комисия от трима изтъкнати граждани – поне той ги смята за изтъкнати – която да го посъветва какво да прави. Всъщност губернаторът в такива случаи избира такива съветници, за да не носи цялата вина. И кои са тези изтъкнати граждани – ректорът на Харвардския университет, ректорът на Масачузетския технологичен институт и един пенсиониран съдия. Все хора от народа, няма що, представителна извадка. И всички решили, че Сако и Ванцети не заслужават нов процес.

Хейуърд Брун, известният през 30-те и 40-те години на ХХ век журналист, социалист, основател на вестникарската гилдия, пише в своя статия:

„Да, не на всеки затворник ректорът на Харвардския университет му пуска тока. Ако това е линчуване, за продавача на риба и неговия приятел работника обущар остава утехата, че ще умрат от ръцете на хора във фракове и академични тоги.“

Адвокатите търсят нови варианти, нови доказателства, нови улики, но в един момент Сако казва: „Стига. Няма смисъл. Те искат да умрем. Затова, че сме такива, каквито сме и затова, че съдебната система е такава, каквато е, няма значение какви юридически аргументи привеждате. Те искат смърт.“ Ванцети казва: „Единственото нещо, което може би има някаква вероятност да им попречи да ни убият, е стотици хиляди или милиони хора да излязат на улиците и да протестират.“

Протести наистина има по цялата страна, по целия свят. Има демонстрации в Буенос Айрес, в Париж, в Лондон, из целите Съединени щати, но не са чак толкова големи, поне по нормите на Ванцети. И така, на 23 август 1927, пред затвора Чарлстаун, където е бил електрическият стол, се събират хора да протестират. На околните сгради са поставени картечници, които да възпират протестиращите. Има пребити, арестувани хора. Изтъкнати имена са сред протестиращите – Една Сейнт Винсент Милей, Джон Дос Пасос, Алберт Айнщайн. Синдикалното движение, особено италианското, подкрепя безрезервно Сако и Ванцети и организира протести, но все пак те са екзекутирани.

Когато арестуват Ванцети в трамвая в Броктън, в джоба му има обява за събрание, на което той е щял да говори. На обявата пише:

„Вие воювахте във всички войни, работихте за всички капиталисти, скитахте се по всички държави. Пожънахте ли плодовете на своя труд? Цената на вашите победи? Доволни ли сте от миналото? Усмихва ли ви се настоящето? Обещава ли ви нещо бъдещето? Намерихте ли земя, на която можете да живеете и умирате като хора? По тези въпроси, на тези теми, за борбата за съществуване ще говори Бартоломео Ванцети.“

Той така и не успява да произнесе тази реч. И там е работата. Такива речи не се позволяват. Ако тази реч бъде чута от достатъчно много хора, ако посланието отекне на достатъчно много места, може и да се появи едно могъщо движение за социални промени в страната. Това е истината за делото на Сако и Ванцети и истината зад делото на Мумия Абу Джамал. То говори много за нашето общество и така нареченото правосъдие. И искам да ви кажа точно на вас, именно в юридическия факултет, където е толкова лесно да бъдеш очарован от юридическите тънкости, човек не бива да забравя, че зад закона и над закона стоят могъщи сили, свързани с класовите, расовите, половите и социални конфликти. И затова, ако наистина искаме правосъдие, трябва самите ние по някакъв начин да се включим в тези конфликти. Благодаря ви. •

откъс от брошурата "Михаил Бакунин през погледа на съвременниците си"

 

            Ще приключим тази брошура за делото и творчеството на М. Бакунин с развихрилата се битка между анархизма и марксизма като предоставим думата на германския марксист Франц Меринг. Той е един от малцината, ако ли не и единствен сред социалдемократите и комунистите (от 1918 г. до смъртта си Меринг е член на ГКП – германската компартия), който имаше смелостта да погледне истината в очите.

            Ето какво казва между другото, старият марксист за Бакунин в своята обемиста биография, посветена на неговия учител Маркс:

            “В “дяволската смелост” се състоеше силата на Бакунин, както и неговата слабост. За тази му смелост знаменитият руски критик Белински написа прекрасните и сполучливи думи: “Михаил е в много отношения виновен и грешен, но в него има нещо, което доминира над всичките му недостатъци – това е вечно движещото начало, което живее в глъбините на неговия дух”. Бакунин беше изцяло революционна натура и обладавеше дарбата да кара хората да се вслушват в думите му. За беден емигрант като него, който не притежаваше нищо, освен своя ум и своята воля, беше действително истински подвиг да създаде първите връзки на международното работническо движение в редица европейски страни като Испания, Италия, Русия и др . . . “

            “. . . Бакунин не отричаше нито за миг дълбоката противоположност, която го разделяше от Маркс и неговия “държавен социализъм”, но не посочваше противника си като недостоен субект, който преследва само своите собствени, низки цели. Установявайки, че Интернационалът е възникнал в лоното на самите маси и че е организиран от умни и предани на народното дело хора, сред които Маркс и последователите му, той добавяше: “Въпреки че признаваме огромната работа, която те са извършили в миналото и продължават да вършат и сега за Интернационала, ние ще се борим до последен дъх против техните лъжливи авторитарни теории, против диктаторската им арогантност и оня маниер на подмолни интриги, суетни подстрекателства, жалки лични разправии, мръсни обиди и подли клевети, които характеризират навсякъде политическата борба на почти всички германци и която, за нещастие, те пренесоха и в Интернационала . . .”

            В едно свое писмо до Херцен от 28 октомври 1969 г. Бакунин бе писал:

            “Аз не отричам големите заслуги на Маркс. Той е един от първите основатели на Интернационала, а това в моите очи е от изключително значение – нещо, което аз винаги ще признавам. Каквото и да стори против нас, никога не бих си простил, ако дори само се опитах да изкореня благотворното му влияние и ролята му на мощна крепост против проникването на буржоазни цели и идеи във великото Работническо сдружение, с глупавата цел да си отмъстя. Възможно е, обаче, и то много скоро, да започна диспут с него по един принципен и основен въпрос – за държавата и комунизма. Това ще бъде борба на живот и смърт. Но всяко нещо идва с времето си, а часът за тази борба още не е ударил . . .”

            Този час удря, когато избухва Френско-Пруската война от 1870 – 1871 г. и в разгара й възниква Парижката Комуна. Битката между анархисти и марксисти в Първия Интернационал, навлиза в своята решителна фаза с обявяването на войната – тази първа голяма международна и социална криза, която разтърси капитализма на стария континент:

            “Веднага след началото на военните действия, Маркс пише на Енгелс: “Французите трябва да ядат бой. Победи ли Прусия, централизацията на държавната власт (N. B.: в ръцете на Бисмарк и Кайзера!) ще бъде от полза за централизацията на работническата класа. Победата на Германия ще премести центъра на тежестта на западноевропейското работническо движение от Франция в Германия . . . Превъзходството на германската работническа класа на световната арена над френската, би било същевременно превъзходство на нашата теория над теорията на Прудон”. (N. B.: изглежда това превъзходство не е било постигнато, чрез идейната борба на Маркс срещу Прудон през 40-те години на 19 век, щом след две десетилетия е била необходима помощта на германския империализъм!!!)

            След разгрома на Наполеон ІІІ и капитулацията на Франция, в своя Втори адрес от името на Генералния съвет на Интернационала по повод френско-пруската война, Маркс съветва френските работници “да изпълнят гражданския си дълг, т.е. да подкрепят правителството на Тиер (бъдещият палач на Комуната) и да не се подават на спомена от 1792 г.” (т.е. на спомена за революционната война, която Първата Френска република води срещу реакционна Европа на кралете, аристократите и феодалите).

            По същото време, Бакунин разчита, че настъплението на германските войски ще даде сигнала за Социална революция във Франция, а после и в Европа. Старият революционер е повикан от революционни елементи в Лион и на 26 септември 1870 г. превземат общината, провъзгласяват премахването на правителствения и административен апарат на държавата, прокламират революционната Комуна и призовават към създаване на революционна  Федерация на общините. Обаче малодушието на някои участници, страхът пред колосалната задача и измяната на назначения за командващ на революционните сили – ген. Клюзере, улесняват победата на Националната гвардия срещу този първи опит да се пробуди революционната енергия на френския пролетариат. Напразно Бакунин настоява да се вземат радикални мерки и иска, преди всичко, да бъдат арестувани представителите на властта. Сам той бива взет в плен и избягва изпълнението на произнесената смъртна присъда, само защото е освободен от един доброволчески отряд. Бакунин остава още няколко седмици в Марсилия, хранейки надежда, че движението ще се възроди отново, но когато очакванията му не се оправдават, той се завръща в края на октомври в Локарно...

            Насмешката над този несполучлив опит би трябвало да се предостави на реакцията. За съжаление, чуха се подигравателни гласове и в социалдемократическия печат – нещо, което Бакунин не бе заслужил със своя опит. Разбира се, онези, които не споделят анархистическите възгледи на Бакунин и на неговите привърженици, могат да се отнасят критично към неоснователните му надежди. Но независимо от това, тогавашната му дейност беше смел опит да се вдигне френския пролетариат и да се насочи едновременно както против външния враг, така и против капиталистическия обществен строй. Приблизително същото се опита да постигне по-късно Парижката Комуна, която, както е известно, бе горещо приветствана от Маркс . . .”

            (N. B.: всъщност, приветствията на Маркс към парижките комунари в така нар. Трети адрес за “Гражданската война във Франция”, в който “класикът” прави завой от 180 градуса спрямо дотогавашната си програма в “Манифеста” от 1848 г., са продиктувани от мощното впечатление, което Парижката Комуна направи на целия свят. В своя памфлет Маркс е принуден да държи почти анархистически език, така, както това ще стори Ленин близо половин век по-късно в Русия. Ето какво пише той в него:

            “Същността на Комуната се състоеше в задушаването на държавата, която в своята най-проституираща форма – Втората империя – представляваше само един паразитен израстък на общественото тяло, който изсмуква силите му и спъва свободното му развитие. Първият декрет на Комуната постановяваше премахване на редовната армия и замяната й с въоръжения народ. Тя лиши полицията, която до тогава бе оръдие на държавното управление, от всичките и политически функции и власт. След като премахна армията и полицията, Комуната унищожи и властта на поповете – оръдие на духовното подтисничество. Тя постанови разтурянето на всички църкви и отчуждавенето на техните имоти. Даде на народа безплатен достъп до всички учебни заведения, освободени от властта на държавата и църквата. Комуната изтръгна държавната бюрокрация с корените, провъзгласявайки изборността на всички чиновници, включая съдиите, като ги обяви за сменяеми във всяко време със заплати, ненадхвърлящи средната работническа...”

            “Напълно понятно бе – продължава Меринг – че привържениците на Бакунин се възползваха по свой начин от въпросния адрес. Самият Бакунин се подигра, “че Маркс, всичките идеи на когото бяха отхвърлени от Комуната, противно на всяка логика, бил принуден да й сваля шапка... съзерцавайки задницата на френския пролетариат” и да се присъедини към нейната програма и цели”. В действителност, щом едно въстание, което дори не бе подготвено, а бе неочаквано предизвикано от бруталното нападение, можа да унищожи с няколко прости декрета подтискащата машина на държавата, нима това не потвърждаваше думите, които Бакунин неуморно повтаряше?... Във всеки случай, ако неговата агитация взе през 1871 г. по-голям размах, отколкото когато и да било преди това, то се дължеше на мощното влияние, което Парижката Комуна оказа върху европейската работническа класа...”

            “Отговорът” на Маркс срещу успехите на бакунистката агитация беше срамният “Конгрес” в Хага през 1872 година. Ето как Меринг предава подготовката и някои негови сцени:

            “С окръжно от 5 март, Генералния съвет съобщава, че годишният конгрес на Интернационала се свиква в Хага в началото на септември. Същевременно Маркс и Енгелс предлагат съвета да бъде преместен от Лондон в Ню Йорк. В писмо до Либкнехт от 27 май 1872 г. Енгелс пише: “Лично за нас това би било добре дошло...” А в писмо до Кугелман от 29 юли Маркс казва: “На интернационалния Конгрес в Хага на 2 септември, ще се касае за самото съществувание на Интернационала; преди да го напусна искам да го защитя от разрушителни елементи...”(N. B.: Т.е. двамата “класици” подготвят маневра, която прилича на бягство от полесражението.)

            “На Хагския конгрес (от 2 до 7 септември) Маркс разполагаше със сигурно мнозинство, благодарение на многочислено представените германци... Противниците му отправиха упрека, че той е изфабрикувал това мнозинство с изкуствени средства, оспорвайки действителността на мандатите. Конгресът употреби половината от времето си за проверката им, при което се стигна до бурни сцени. Италиянските бакунисти не изпратиха на конгреса нито един човек, заявявайки че не желаят да имат нищо общо с Генералния съвет. Бакунин също не присъстваше...

            Последните часове от последния ден на хагския конгрес, бяха посветени на изслушване доклада на петчленна комисия по въпроса за Бакунин и другарите му. Бакунин се обвиняваше, че е създал таен съюз с устав, диаметрално противоположен на устава на Интернационала; че си е послужил с измамнически маневри с цел да присвои чужда собственост и че за да се освободи от паричните си задължения, негови агенти са употребили заплаха срещу кредитора. Поради това, комисията предлага изключването му, заедно с Гийом и мнозина негови привърженици. Доказателства не са били представени, само докладчикът на комисията Куно, заявява, че мнозинството от комисията (без един) имала “чувството на морална увереност” и поиска конгресът да й гласува доверие.

            Поканен да се защити, Гийом заявява, че се отказва от защита, тъй като не желае да вземе участие в тази комедия и допълва, че ударът не е насочен против неколцина, а срещу федералистичните стремежи... Конгресът изключва Бакунин с мнозинство от 27 гласа против 7, при 8 въздържали се. Другите предложения за изключване са отхвърлени.

            Тази заключителна сцена на Хагския конгрес бе безсъмнено недостойна за него. Решенията на мнозинството на комисията бяха недействителни по простата причина, че в състава й участваха двама агенти на полицията. Би било човешки обяснимо, ако Бакунин бе изключен по политически съображения, дори без да могат да докажат черно на бяло обвиненията. Но да се позори честното име на Бакунин, и то поради това, че не правел разлика между “мое” и “твое”, бе непростимо, и за съжаление вината за това лежеше върху Маркс...”

            Смъртният акт на стария Интернационал бе издаден на Шестия му конгрес, свикан в Женева на 8 септември следващата година от Генералния съвет в Ню-Йорк. Докато на бакунисткия контра-конгрес, който бе открил заседанията си още на 1 септември също в Женева, все пак участваха по 5 белгийски, френски и испански делегати, 4 италиянски, двама английски, 1 холандски и шестима швейцарци, марксисткият конгрес се състоеше в мнозинството си от швейцарци, живущи в Женева. Нямаше англичани, французи, белгийци и италиянци. Германците и австрийците бяха представени с по един делегат, а Генералния съвет в Ню-Йорк не можа да изпрати свой представител... Маркс призна, че конгресът е претърпял фиаско и посъветва Съвета да оттегли временно на заден план формалната организация на Интернационала...

            Няколко седмици преди “конгреса”, вместо разпадналата се хагска “Комисия по делото Бакунин”, “Петорката”: Маркс, Енгелс, Франкел, Дюпон и Серайе издава “Меморандум” под заглавие “Заговорът срещу Интернационала”... Съставена от двамата “класици”, тази брошура стои по-долу от всичко, което те са публикували. Тя не е исторически документ, а едностранчива обвинителна реч, чиято тенденциозност бие на очи на всяка страница. Втората половина на брошурата е запълнена от “разкритията” на благородния Утин – първият руски марксист и агент на императора Александър ІІ (така нар. цар Освободител) – в която той разказва какъв долен изнудвач и разбойник по друмищата е бил Бакунин в Русия, как заради услугите, които правил на царското правителство, заточеният Бакунин станал таен управник на Сибир и облагодетелствал капиталистическите предприемачи срещу “дребни бакшиши” и т.н., и т.н...

            След като Утин услужи на Маркс в “идейната” му борба с Бакунин, той идва в Лондон, за да съобщи и “други, много по-големи чудесии” за Бакунин... За щастие, когато Утин пристига в Лондон брошурата за “Заговора” бе излязла и въпросните “чудесии” останаха скрити в истинолюбивата гръд на Утин, който скоро след това се завърна в обятията на царя-отец, за да увеличи доходите си от предоставеното му монополно право за доставка на ракия за армията...”

            “Тъкмо тази, посветена на руските дела част от “Заговора” – продължава Меринг – унищожи окончателно политическото въздействие на брошурата. Тя отблъсна дори онези кръгове от руските революционери, които бяха в обтегнати отношения с Бакунин и докато неговото влияние върху руското движение от 70-те години на 19 век не отслабна, Маркс загуби много от симпатиите, които си бе спечелил в Русия...

            Бакунин отговори в “Журнал дьо Женев”, от което личеше дълбокото огорчение, с което го бяха изпълнили нападките в “Заговора” и обяви оттеглянето си от борбата, считайки, че е удържал морална и идейна победа над своите противници. Оттеглянето си той обясни с влошаващата се сърдечна болест: “Нека по-младите се заловят за работа, аз вече нямам необходимите сили, за да продължавам да тласкам “Сизифовия камък” срещу тържествуващата навсякъде реакция”.

            В прощалното си писмо до Юрските секции той “обявява за център на европейската реакция, с който работниците трябва да водят дълги десетилетия ужасна борба, “социализмът” на Маркс, наравно с дипломацията на Бисмарк.”

            Разбира се, марксистите осмяха “здравословните съображения” на Бакунин, но като че ли, за да ги “опровергае”, той... почина в горчива бедност и мъчителни физически страдания на 1 юли 1876 г. в Берн.

            “Бакунин – завършва Меринг – заслужаваше по-добра смърт и по-достойна памет от тая, която е запазена за него в много кръгове на работническата класа, за която той се бори толкова храбро и страда толкова много. Въпреки неговите недостатъци и слабости, историята ще му отреди почтено място между челните борци на международния пролетариат, макар че то може да бъде оспорвано, докато на земята има филистери, независимо от това, дали те нахлупват полицейската нощна шапка над дългите си уши, или се опитват да прикрият треперещия си скелет под “лъвската” кожа на един Маркс”.

 

 

            Март 1918 г.