Анархопортал

Радио ЕРА

Първомайско

Макар и със закъснение, записът е интересен.

Вестник СМ

САЩ: неписаната история

Режисьорът Оливър Стоун и историкът Питър Кузник разкриват истината за американския империализъм

Демокрация и свобода по американски: историята на Хенри Уолас

„Някои говорят за „Века на Америка“. Аз казвам... векът,... който трябва да се роди от тази война, може и трябва да бъде векът на обикновения човек... Никоя нация няма да се ползва с божествено право да експлоатира други нации... Не трябва да има нито военен, нито икономически империализъм...

Международните картели, които обслужват американската алчност и германската жажда за власт, трябва да изчезнат... Походът към свободата през последните 150 години е... една велика народна революция, Американската революция от 1775 г., Френската революция от 1792 г., революциите в Латинска Америка от боливарската ера, Германската революция от 1848 г. и Руската революция от 1917 г. Във всички тях се чува гласът на обикновения човек... Някои от тях стигат до крайности, но... хората се движат пипнешком в тъмното към светлината... Съвременната наука, която е плод и основна част на народната революция, прави възможно... всички хора на света да имат достатъчно храна...

Народната революция е в настъпление“.

Това са думи на вицепрезидента на САЩ Хенри Уолас, изречени през май 1942 г.

Мнозина оспорват искреността на антиколониалните стремежи на Рузвелт по време на войната и макар той да не е такъв разгорещен борец срещу колониализма като вицепрезидента Уолас, той непрекъснато изразява своето възмущение от несправедливото и нечовешко отношение към колонизираните народи. Елиът Рузвелт си спомня острите думи на баща си пред Чърчил, който бил „на път да получи апоплектичен удар“ през 1941 г.: „Не мога да повярвам – казва той, – че можем да водим война срещу фашисткото робство и едновременно с това да не работим за освобождаването на народите по цял свят от една назадничава колониална политика“. Той настоява Чърчил да сложи край на британската власт в Индия и другите ѝ колонии. На пресконференция през февруари 1944 г. Рузвелт публично заклеймява британската колониална власт в Гамбия, Западна Африка, която посещава предишната година. „Не съм виждал нещо по-ужасно в живота си – заявява той. – Местното население е с петстотин години назад... Британците са там вече двеста години и за всеки долар, който са вложили в Гамбия, са взели десет. Това е чиста експлоатация на местния народ“.

„Индокитай не трябва да се връща на Франция – казва той на Държавния секретар Кордел Хъл през октомври 1944 г. – Франция държи тази страна – тридесет милиона жители – вече близо сто години и хората там живеят по-зле, отколкото преди това... Народът на Индокитай заслужава по-добър живот“.

На 19 юли 1945 г. започва Националната конференция на Демократическата партия в Чикаго. Франклин Д. Рузвелт безпроблемно си осигурява кандидатурата за безпрецедентен четвърти мандат. Истинската борба е за вицепрезидентския пост. Хенри Уолас си навлича гнева на партийните консерватори както с призивите си за световна „народна революция“, за постигането на която Съединените щати и Съветския съюз трябва да работят заедно, така и със застъпничеството си за каузата на синдикатите, жените, чернокожите и жертвите на европейския колониализъм. Негови врагове са банкерите от Уол стрийт и други антисиндикални бизнес интереси, сегрегационистите от южните щати и защитниците на британския и френския колониализъм.

Уилям Стивънсън, шеф на британското разузнаване в Ню Йорк, дори възлага на Роалд Дал да шпионира Уолас, докато лейтенантът от кралските ВВС и бъдещ писател е разпределен във Вашингтон. През 1944 Дал се сдобива с чернова на предстоящата за издаване брошура на Уолас „Нашата задача в Тихия океан“. Прочетеното, по неговите думи, „му изправя косата“. Уолас призовава за „равноправието... на колонизираните народи“ в Британска Индия, Малая и Бирма, във Френски Индокитай, Холандските Източни Индии и множеството тихоокеански островчета. Дал измъква ръкописа от дома на един приятел на Уолас и по най-бързия начин го изпраща за копиране и изпращане до Британското разузнаване и Чърчил. „По-късно ми казаха – спомня си Дал, – че Чърчил не можел да повярва на това, което четял“. Уолас пише в своя дневник, че „целите британски тайни служби и британското външно министерство се тресяха от възмущение“.

През март 1943 г. Уолас заминава на четирийсетдневна обиколка на добра воля в седем държави от Латинска Америка. Той говори испански и навсякъде е приет радушно. Първата му спирка е в Коста Рика, където 65 000 души – 15 процента от цялото население на държавата – се събира, за да го посрещне. ... Това обаче е само началото. Триста хиляди посрещат самолета му в Чили. Над един милион го приветстват, докато обикаля улиците на Сантяго под ръка с президента Хуан Антонио Риос. Сто хиляди души, с 20 000 повече, отколкото са местата, изпълват стадиона, за да го чуят. Посланик Клод Бауърс докладва във Вашингтон: „Никога досега в чилийската история чужденец не е посрещан с такова въодушевление... Неговото просто държане, общуването с всякакви хора, посещенията в работнически квартири без предупреждение... и инспекциите на жилищните квартали поразяват масите, които реагират почти истерично“.

В университета в Гуаякил, Еквадор, трогва аудиторията със своето виждане на следвоенното бъдеще. „Ако освобождението на хората, за което днес се води борба с кръвта на младежите и потта на работниците, доведе утре до империализъм и потисничество, тази ужасна война ще бъде напразно – заявява той. – Ако пожертваната кръв и сили отново доведат до съсредоточаване на богатствата в ръцете на малцина – разкош за привилегированите и бедност за народа като цяло, – тогава демокрацията ще е претърпяла провал и всички жертви ще бъдат напразни“. Двеста хиляди души го приветстват в Лима. Обиколката е не само личен триумф, но и показно упражнение по дипломация. След нейния край дузина латиноамерикански страни обявяват война на Германия, а двадесет прекъсват дипломатическите отношения.

Уолас е не по-малко популярен у дома. Докато е в чужбина, Галъп провежда анкета сред гласоподавателите на Демократическата партия за тяхното одобрение и неодобрение на четиримата водещи кандидати да наследят Рузвелт, ако той реши да не се кандидатира отново. Рейтингът от 57 процента одобрение на Уолас е над два пъти по-висок от този на втория след него.

Непрекъснатият възход на Уолас кара неговите врагове да действат. Партийните шефове са наясно, че все по-лошото здраве на Рузвелт няма да му позволи да изкара своя четвърти мандат и решават да изхвърлят Уолас от вицепрезидентския пост и да го заменят с някой по-приемлив за консервативните фракции в партията. През 1944 г. те провеждат „преврата на Поли“, както го наричат посветените – по името на ковчежника на Демократическата партия, петролния милионер Едуин Поли. Поли шеговито отбелязва веднъж, че е влязъл в политиката, когато е разбрал, че излиза по-евтино да назначиш нов Конгрес, вместо да купиш стария. Неговите съзаклятници са Едуард Флин от Бронкс, кметът на Чикаго Едуърд Кели, кметът на Джърси Сити Франк Хейг, министърът на пощите и бивш председател на партията Франк Уокър, секретарят на партията Джордж Алън и националния председател на Демократическата партия Робърт Ханеган.

В проучването на Галъп сред вероятните гласоподаватели на демократите, публикувано по време на конференцията в Чикаго на 20 юли 1944 г., за това кой биха искали да се кандидатира за вицепрезидент, 65 процента избират Хенри Уолас. Труман се нарежда на осмо място с 2 процента одобрение. Рузвелт обаче, отпаднал, болен и силно зависещ от партийните шефове за своето преизбиране, не е готов да се бори за Уолас както през 1940 г. Той просто обявява, че ако е бил делегат, е щял да гласува за Уолас. Вождовете правят всичко възможно да стегнат конференцията в желязна хватка. Редовите демократи обаче не се предават без бой и въстават в залата. Вълната от подкрепа за Уолас е толкова голяма, че въпреки процедурните хватки и силовите подходи на шефовете, Уолас е на път да бъде избран след оглушителна демонстрация в негова подкрепа. В нейния разгар сенаторът Клод Пепър от Флорида осъзнава, че ако просто издигне името на Уолас като кандидатура същата вечер, конференцията ще го гласува единодушно начаса. Пепър си проправя път през тълпата и в мига, в който застава на метър и половина от микрофона, изпадналият в истерия кмет Кели, под предлог, че има опасност от пожар, заставя председателстващия сенатор Самюъл Джаксън да прекрати заседанието. Ако Пепър е съумял да измине още метър и половина и да номинира Уолас, преди шефовете да прекратят заседанието против волята на делегатите, Уолас е щял да стане президент през 1945 г. и ходът на историята е щял да бъде драстично променен. Всъщност, ако това е станало, може би е нямало да има атомни бомби, ядрена надпревара във въоръжаването и Студена война. При възобновяването на заседанието обаче шефовете ограничават още по-силно присъствието и започват с пълна пара планираните задкулисни сделки. Труман накрая печели на третото прегласуване. Раздават се посланически постове, държавни служби от всякакъв калибър и суми в брой на куцо и сакато. По настояване на Рузвелт Уолас приема да остане в кабинета като министър на търговията.

Джаксън се извинява на Пепър на следващия ден. „Знаех, че ако беше направил предложението – обяснява той, – конференцията щеше да издигне кандидатурата на Хенри Уолас. Имах строги указания от Ханеган да не допусна конференцията да издигне кандидат за вицепрезидент онази вечер. Затова трябваше да прекратя заседанието под носа ти. Надявам се да ме разбереш“. В своята автобиография Пепър пише: „Разбрах едно – за добро или за лошо, историята беше обърната с главата надолу през онази нощ в Чикаго“. •

(следва)

Библиотек@

А бях само на 17 години

Новата книга на издателство „Шрапнел” „А бях само на 17 години” от Бойчо Огнянов принадлежи към поредицата спомени на хората, повярвали като млади на болшевишката демагогия, но понеже я приемат за истина, тутакси влизат в конфликт с амбициите на новата власт, биват обявени за „народни врагове” и натикани в концентрационните лагери. Най-добре за една книга говори самата тя. Следват няколко откъса от нея: Пиша тези мои спомени, за да знаят по-младите и да видят и опаката страна на „медала” – т. е. истинския лик на „комунизма”, който е взел „в името на ЧОВЕКА” повече жертви ЧОВЕШКИ, отколкото ДВЕТЕ световни войни. Много десетосептемвристи станаха „борци”… за големия КОКАЛ. Грабнаха пищови и автомати, арестуваха, биеха и убиваха без съд и присъда. Никой не беше сигурен за живота си и този на своите близки. А колко лични обиди и свади бяха решени с куршуми! И нали още се парадираше за свобода на словото… говорехме, критикувахме и гледахме и други наоколо да ни чуят. Защото тогава много повече имаше наивни и неуки, които просто нямаха свое мнение. Все още мнозина мислеха, че съдбата на страната ни е на везни и ще може някой да я наклони към по-хубавото. Горко ни на наивниците милиони българи – не сме знаели, че съдбата не само на България, но и на Балканите е решена на масата между Сталин, Чърчил и Рузвелт… Сталин там отгоре нарежда – бъдете безмилостни към враговете на социализма … лентяи, мързеливи криминални типове, садисти – биячи, убийци, за които беше удоволствие да убиват себеподобния, се стекоха при тях… На мен и такива като мен още ни се струваше майтап, още мислехме, че нашите ще дойдат, че те – червените – ще си отидат. Най-първо говорехме, а после започнахме да пишем по стените. На мен най ми допадна „Вие обесихте Петков, а ние – Димитров”. Веднъж дойде един от нашите и ми каза: „В клозета са изтрили написаното”. Аз навлажних конци, взех и химически молив и отидох. До вратата стоеше един и ме поизгледа. Влязох в едната кабинка, почаках, уж ходя по голяма нужда, намокрих стената и пак го написах. Щом като излязох, онзи още стоеше вън – поизгледа ме и се мушна вътре. Разбрах, че ме следи, отидох до струга и скрих конците и молива. След малко дойде онзи с един милиционер, сложи ми белезници, та право в милицията – околийско управление. Има биячи, но не всички са психолози – биеха, но никога може би не бяха бити, за да знаят кога и как се обработва, а и всеки има своя психика и начин на поведение. След първите удари най-първо започва геройското държание, но след няколко удара поведението се променя. Така продължи 20 дена. А в килията – нар от няколко дъски, може да се легне само със свити крака… В тъмното ме полазват въшки и дървеници… На другия ден за кой ли път ме изкарват – и пак бой, и пак, и пак… Ванчо „Шишето” му викаха, започва да ме рита и да скача върху мен и в несвяст ме отмъкват в килията. Събуждам се – силни, остри режещи болки в корема като с бръснач. Ченето като че ли го няма или пък е увиснало на парцали. Главата бучи, ще се пръсне. Слепоочието силно пулсира, като че ли има забити пирони и игли. Разсъдъкът се е разпокъсал и се губи като морски талази. Именно тогава изчезва всякакво мъжество, геройство. Всички герои изчезват. Всички те и тези, които са ги описали, ми се виждат подлеци, измислени за заблуда и за да се харчи четивото. Именно тогава, ако имаше някой да надникне в очите ми, щеше да види само страх и ужас. Именно тогава съм станал мек като ”сюнгер”, именно в този момент изчезва другарство и съвест и всичко човешко. За да запазиш живота си, си готов на всичко. В такъв именно момент героят става подлец и е готов да подпише смъртната присъда дори и на родната си майка. Но биячът вече е оскотял… …Умирах от жажда, мисля че ще полудея, задрямвам и сънувам реки, чешми. Пия с шепи, събуждам се и просто не вярвам на себе си – целият горя, изпиках се в шепите си и ближа, но и тя солена, чукам и викам – никой не идва. По едно време дойде един цивилен, заведе ме в друга стая, накара ме да седна срещу него и извади показанията ми. Започна бавно да чете и ме поглежда над листа, а зад него мивка с чешма. Под кранчето – някакъв съд, в който бавно капе вода – кап… кап, а капките като пирони се забиват в главата ми. Устата пресъхва и долната ми устна се пукна. Облизах – кръв и не на себе си скочих, но той с един удар ме събори на пода. Отиде и пусна чешмата да тече, а аз просто ще се побъркам от жажда. Хвана ме за яката, сложи ме на един стол и ме завърза за него, омота ме от кръста надолу и след това уви и за краката на масата. „Е, ако искаш вода, почвай да пишеш, а ако продължаваш да лъжеш, жив от тук няма да излезеш“. И аз почвам да пиша.

• Тук можете да свалите книгата в PDF формат